Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Спри! – Тонът на жената подсказваше, че започва да губи търпение.

Той продължи да пълзи.

– Следващият изстрел няма да те пропусне – заяви тя. – Но няма и да те убие. Ще прекъсне гръбначния ти стълб.

Мъжът се претърколи по гръб, като че ли това щеше да го предпази по някакъв начин. После ритна два пъти във въздуха, сякаш плуваше в басейн. Усилията му бяха напразни. Ритниците му вдигнаха много прах, но му спечелиха само пет-шест сантиметра. Ръцете и краката му се отпуснаха безсилно. Главата му опря в асфалта. Той затвори очи и остана да лежи така в продължение на няколко секунди. Гърдите му се повдигаха тежко. Накрая мъжът се изправи и протегна ръце пред себе си, сякаш за да прогони невидим демон.

– Да поговорим – предложи той с треперещ глас. – Не е нужно да го правиш. Партньорът ми… Ще кажа, че той е виновен за всичко. Дошли сме тук, не сме видели никого и той изведнъж е извадил пистолет и го е насочил към мен, защото е предател, но аз съм се оказал по-бърз. Разполагаме с тялото. Това е доказателство, нали? Какво повече ни трябва?

– Ставай!

– Ще се получи! Ще ми повярват! Гарантирам ти! Само не ме убивай! Моля те!

– Ставай!

– Ти не разбираш. Аз трябваше…

Жената вдигна пистолета си.

– Ставай или ще те прострелям в крака. Да видим тогава дали ще ти хареса да те наричат сакат.

– Моля те, недей! – Мъжът се изправи.

– Отстъпи назад.

Той направи една крачка. Малка крачка.

– Още.

Мъжът отстъпи още една крачка. Това извади жената извън обсега му, ако се окажеше толкова глупав, че да опита късмета си с удар с ръка или крак. Той спря с плътно долепени глезени и ръце, прилепнали по тялото. Странна позиция, която ми напомни за един танцьор, когото бях видял по улиците на Бостън преди години.

– Добре. Искаш ли да останеш жив?

– О, да! – Мъжът заклати глава като кукла. – Искам.

– Добре. Готова съм да те пусна. Но преди това ще трябва да направиш нещо за мен.

– Каквото кажеш – продължи да кима той. – Каквото пожелаеш.

– Кажи ми къде е Майкъл.

Мъжът спря да кима. Не каза нито дума. Краката му останаха събрани. Ръцете му бяха все така долепени до тялото. Позата му изглеждаше доста неудобна.

– Кажи ми къде мога да открия Майкъл. Не го ли направиш, ще те убия. Но не бързо като твоя приятел. О, не! Нищо подобно!

Той не отговори.

– Виждал ли си как умира човек, прострелян в стомаха? – попита жената и се прицели театрално в корема на мъжа. – Колко време минава, преди да умре? Каква болка изпитва във всяка една секунда?

– Не – поклати глава мъжът. – Не го прави. Ще ти кажа.

В този момент проумях какво толкова странно имаше в позата му. Това бяха именно ръцете му, притиснати плътно до тялото. Едната длан бе отворена. Лявата. Дясната обаче бе свита. Извита леко назад. В нея той държеше нещо и се опитваше да скрие този факт. Исках да изкрещя, да предупредя жената, но не можех. Щях да наруша концентрацията ѝ, а това нямаше да помогне.

– Е? – остра нотка прониза гласа ѝ.

– Къде се намира Майкъл… Добре. Малко е сложно, но той…

Дясната ръка на мъжа се изстреля напред. Пръстите му се отвориха и пясъкът в дланта му полетя право към лицето на жената. Тя реагира бързо. Лявата ѝ ръка заслони очите и тя се завъртя на здравия си крак. Успя да избегне по-голямата част от песъчинките, но не и шофьора. Той се хвърли напред, блъсна ръката ѝ с пистолета и заби рамо в гърдите ѝ. Мъжът бе само с пет-шест сантиметра по-висок от жената, но бе поне трийсет килограма по-тежък. Сблъсъкът я извади от равновесие. Тя залитна и падна назад, но без да изпуска пистолета. Напротив, стискаше го здраво. Мъжът обаче стъпи върху китката ѝ и започна да увеличава натиска, докато жената не извика от болка и не пусна оръжието. Той го изрита встрани, застана разкрачен и се надвеси над нея.

– Е, какво ще кажеш сега? Чувала ли си този израз: да се озовеш в обувките на другия? Звучи малко жестоко в твоя случай, защото имаш само една обувка.

Жената лежеше неподвижно. Изправих се. Мъжът стоеше с гръб към мен. Разстоянието между нас бе по-малко от петнайсет метра.

– Приятелят ми имаше планове за теб. – Мъжът посегна към колана на панталона си. – Нещо като предсмъртно желание. Мисля, че трябва да го изпълня. Веднъж за него, веднъж за мен. Може би повече, ако ми хареса.

Излязох от канавката.

– После ще те убия. – Мъжът разкопча колана си и го захвърли настрани. – Може пък аз да прострелям теб в корема. И да видя за колко време ще умреш.