Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Мръдни – каза Дендонкър и избута доктора встрани.

После отметна чаршафа и го хвърли на пода. Тялото бе голо. Ако Давид на Микеланджело бе смятан за въплъщение на мъжката красота, то тялото в моргата по нищо не му отстъпваше. Макар и да бе съвсем различно от прочутата мраморна скулптура. В него нямаше нищо елегантно. Нищо изящно. То излъчваше сила и мощ. Нищо друго.

– Това ли го е убило? – Дендонкър посочи раната на гърдите на мъжа.

Тъканите там се издигаха леко над околните. Краищата на раната бяха груби, нащърбени, започнали да потъмняват.

– Със сигурност не е умрял от леност – отвърна доктор Холиър и погледна часовника си. – Мога да ви го гарантирам.

– Ранявали са го и преди. – Дендонкър посочи белезите от другата страна на гърдите на мъжа. – Вижте и това.

– Белега на корема ли? – Доктор Холиър сведе поглед. – Сякаш е оставен от морско животно. Прилича на прободна рана.

– Не, не е от нож, а от нещо съвсем друго.

– Например?

– Няма значение. Какво друго знаем за него?

– Почти нищо.

Доктор Холиър вдигна чаршафа и покри с него тялото, включително главата. Дендонкър обаче отново дръпна чаршафа и го пусна на пода. Не бе приключил с огледа на белезите.

– Говорих с шерифа – каза доктор Холиър и пристъпи към бюрото си. – По всичко изглежда, че човекът е бил скитник. Наел е стая в "Бордър Ин". Предплатил е в брой до следващия уикенд. В стаята не са открити негови вещи. При регистрацията е посочил фалшив адрес. Източна Сто шейсет и първа улица, номер едно, Бронкс, Ню Йорк.

– Откъде знаеш, че е фалшив?

– Защото съм бил там. На този адрес се намира Янки Стейдиъм. Убитият е използвал фалшиво име. Регистрирал се е като Джон Смит.

– Смит? Може да е истинското му име.

Доктор Холиър поклати глава. Той извади найлонов плик от горното чекмедже на бюрото си и го подаде на Дендонкър.

– Вижте сами. Това беше в джоба му.

Дендонкър отвори плика и извади паспорт. Той бе измачкан и протрит по краищата. Дендонкър го отвори на втора страница. Онази, която съдържаше личната информация.

– Изтекъл е.

– Няма значение. Информацията си остава валидна. И погледнете снимката. Може да е стара, но съвпада.

– Добре. Да видим. Име: Ричър, Джак. Без второ име. Националност: американец. Място на раждане: Берлин, Западна Германия. Интересно. – Дендонкър погледна тялото върху металния плот. А после и белега на корема. – Може да не е търсил Майкъл. Може да е търсил мен. Добре, че онази откачена кучка го уби. – Дендонкър се обърна и хвърли паспорта в кошчето до бюрото на доктор Холиър. – Заключения?

Доктор Холиър му подаде един от формулярите. Същия, който бе попълнил току-що. Дендонкър прочете два пъти всеки ред, след което смачка листа и го хвърли в кошчето върху паспорта.

– Изгори и това – нареди Дендонкър, след което се обърна към двамата мъже, пристигнали с него. – Отървете се от тялото. Изхвърлете го на обичайното място.

За пръв път срещнах жената, която накуцваше, преди два дни. Това се случи на едно шосе извън града с онзи зле осветен парцел и медицинския център, в който работеше доктор Холиър. Районът изглеждаше напълно изоставен. Аз дойдох пеша. Тя пристигна с джип. Колата ѝ приличаше на бивша военна машина. Доста стара. Може би от времето на Виетнамската война. Надписите отстрани бяха прекалено избледнели, за да мога да ги прочета. Масленозелената боя беше напукана и олющена, а тук-там се показваха и ръждиви петна. Джипът нямаше покрив. Нямаше врати. Предното стъкло бе свалено напред. Стойките за туби за бензин и инструменти бяха празни. Гумите бяха толкова износени, че грайферите им не покриваха необходимия минимум. Двигателят не работеше. Резервното колело липсваше. В никакъв случай не можеше да се нарече добре поддържан автомобил.

Слънцето се бе издигнало високо в небето. Предполагам, че термометърът показваше двайсет и седем-осем градуса, но поради липсата на сянка усещането ми бе за над трийсет градуса. По гърба ми се стичаха струйки пот. Вятърът се усилваше и песъчинките, които вдигаше във въздуха, се забиваха в лицето ми. Когато се събудих сутринта, тази среща изобщо не влизаше в плановете ми. Плановете обаче се променят. И невинаги към по-добро. По всичко изглеждаше, че плановете на жената също бяха направили неочакван завой. Върху избелелия асфалт се открояваше дебел слой гума, останал там, след като тя бе натиснала рязко спирачките и джипът бе поднесъл. Бе изхвърчал вдясно от пътя и се бе забил в един ствол. В един полуизсъхнал, разкривен и грозноват ствол, по който почти не се виждаха листа. Да, това дърво определено нямаше да спечели награда на нито един фотоконкурс. Но по всичко изглеждаше, че е здраво и издръжливо. Защото това бе единственото дърво, високо повече от метър, на много километри наоколо. Ако жената бе изгубила управление, джипът ѝ би трябвало да се забие в храсталаците край пътя. Или би трябвало тя да овладее машината и да се върне на шосето.