Ли Чайлд - По-добре мъртви

Високият сведе поглед надолу. Видя в какво състояние се намира приятелят му. И замахна с дръжката в обратната посока. Към главата на непознатия. Замахна по-силно от преди. Търсеше отмъщение. Надяваше се да уцели. Но пропусна. Отново. И отново стана уязвим. Но този път нещо друго го спаси. Фактът, че бе последният оцелял от четиримата. Единственият наличен източник на информация. Сега той притежаваше стратегическа стойност. И това му даде възможност да замахне отново. Той се възползва от нея и непознатият парира удара му. Мъжът обаче продължи да атакува, замахвайки ту с лявата, ту е дясната ръка като обезумял дървосекач. Успя да нанесе десетина мощни удара, след което силите му свършиха.

– Писна ми! – възкликна той и пусна дръжката. Посегна зад гърба си. И извади пистолет. – Отказвам се да ти задавам въпроси. Отказвам се да те водя жив.

Мъжът отстъпи две крачки назад. А трябваше да отстъпи поне три. Не бе взел предвид дължината на ръцете на непознатия.

– Не бързай толкова! – Непознатият замахна със своята дръжка и пистолетът излетя във въздуха. След което той пристъпи напред и сграбчи за врата мъжа от колата. – Може пък да се повозим. Може да ти задам няколко въпроса. А ти…

– Спри! – прозвуча женски глас.

Уверен. Заповеден. Долетял от сенките зад дясната редица от гаражи. На сцената се появи нов играч. Непознатият бе пристигнал около осем вечерта, или три часа преди уреченото време, и бе претърсил всеки сантиметър от околността. Той бе напълно убеден, че никой не се бе скрил зад гаражите. Поне тогава.

– Пусни го!

От мрака изникна силует. Женски. Тя бе висока около метър и седемдесет и осем. Слаба и стройна. Леко накуцваше. Ръцете ѝ бяха протегнати пред тялото, в дланите ѝ се открояваха ъгловатите очертания на матовочерен пистолет.

– Мини крачка встрани!

Непознатият не помръдна. И не пусна дръжката от кирка.

Жената се поколеба. Между нея и непознатия стоеше последният оцелял от мъжете в колата. Позицията ѝ за стрелба не бе добра. Но все пак мъжът, дошъл с колата, бе с петнайсетина сантиметра по-нисък от непознатия. И стоеше леко встрани. Това означаваше, че жената все пак вижда част от мишената. Част от гърдите на непознатия. Нещо като правоъгълник с размери двайсет и пет на петнайсет сантиметра. Това е достатъчно, прецени тя. Непознатият бе застанал там, където трябваше. Тя пое дъх. Издиша бавно. И натисна спусъка.

Непознатият политна назад. После се приземи с широко разперени ръце, вдигнато коляно и глава, обърната към граничната ограда. И не помръдна. Ризата му бе разкъсана. Гърдите му бяха почервенели от кръв. Но това не бе артериална кръв, която шурти силно.

Нямаше следа от пулс.

Нямаше следа от живот.

Малката по площ, но добре поддържана местност, която жителите сега наричаха Плаза, навремето била обширна гора. Предимно от черни орехи. Дърветата растели необезпокоявано векове наред. През 70-те години на XIX в. обаче един търговец, запътил се към Калифорния, спрял с мулетата си, за да си почине под сянката им. Мястото му харесало и той си построил колиба. А когато решил, че е прекалено възрастен, за да кръстосва континента, продал животните си и се установил тук.

И други последвали примера му. Шепата колиби прераснали в село. Селото прераснало в град. Градът се разделил като жива клетка и започнал да се разраства бързо-бързо. И двете половини процъфтявали. Едната разположена на юг, другата – на север. Стабилният растеж продължил години наред. След което настъпила стагнация. Последвана от рецесия. Бавна, жестока и непреодолима. Докато в края на 30-те късметът отново не се усмихнал на това място. Пристигнала цяла армия от земемери. Строителни работници. Инженери. Пристигнали дори художници и скулптори. Всичките изпратени от Управлението на обществените дейности, функционирало някога като част от Новия курс на Ф. Д. Рузвелт.

Никой от местните нямал представа кой и защо е избрал тъкмо техния град. Някои дори смятали, че е станала грешка. Че някой чиновник е разчел неправилно подадената му информация и е насочил ресурсите в грешна посока. Други смятали, че някой влиятелен политик във Вашингтон е дължал услуга на кмета. Но каквато и да била причината, никой не възразил. Не и след като строителите прокарали нови пътища. Издигнали нови мостове. Построили всевъзможни сгради. Реализирането на проекта отнело години. Но той оставил траен отпечатък. Традиционните за града кирпичени арки станали малко по-квадратни, мазилките по фасадите – малко по-еднотипни, а улиците – малко по-прави. Местните се радвали и на други нови придобивки. На училища. Общински служби. Противопожарни служби. Полицейски участък. Съдебна зала. Музей. Медицински център.