Ли Чайлд - По-добре мъртви

През годините, в които финансовите потоци от федералното правителство пресъхнали, населението отново се свило. Част от гореспоменатите придобивки станали излишни. Други били продадени. Трети – направо разрушени. Медицинският център обаче си остана основен източник на здравни услуги на много километри наоколо. В него имаше лекарски кабинет. Аптека. Клиника е двайсетина легла. Малко педиатрично отделение със стаи, в които родителите да се настаняват със своите деца. И – благодарение на щедростта на хората, планирали изразходването на средствата – морга. Тя се намираше в мазето на медицинския център. Именно там работеше доктор Холиър на следващата сутрин.

Доктор Холиър бе на седемдесет и две години. През целия си живот бе работил в града. Някога бе част от голям екип, а сега бе единственият лекар тук. Той се нагърбваше с всичко – от израждането на бебета през лекуването на настинки до диагностицирането на онкологични заболявания. А също и с аутопсиите на покойниците. Именно това бе причината за ранното начало на днешния работен ден. Доктор Холиър бе пристигнал в моргата още по тъмно. Веднага щом бе получил обаждането за престрелка в покрайнините. Подобни събития неизменно привличаха вниманието. Доктор Холиър го знаеше от собствен опит. Затова очакваше посещение. Скоро. Много скоро. И трябваше да бъде готов.

На бюрото му имаше компютър, който обаче бе изключен. Доктор Холиър предпочиташе да води записките си на ръка. Така по-добре запомняше фактите.

Освен това спазваше определен формат, който сам бе създал. Нищо особено, но му вършеше работа. И бе несравнимо по-добър от всичко онова, което умниците от Силициевата долина се бяха опитвали да му пробутат през годините. Това бе особено важно в ситуации като тази, тъй като методът на доктор Холиър не оставяше електронни следи. Той седна, взе писалката "Монблан", подарък от баща му по случай завършването на медицинския университет, и се захвана да записва резултатите от свършеното през нощта.

……

Новодошлият не почука на вратата. Не поздрави. Не прояви абсолютно никаква любезност. Просто отвори вратата и влезе. Това бе същият мъж, който винаги идваше в подобни ситуации. Едва прехвърлил четирийсетте, с гъста къдрава коса и бежов ленен костюм. Скокльо, така го наричаше тайничко доктор Холиър заради пружиниращата му походка. Лекарят нямаше представа какво е истинското му име. И не искаше да знае.

Мъжът започна от далечния край на помещението. Зоната с хладилните отделения. Или месарницата, както я наричаше доктор Холиър, след като години наред се бе трудил над съдържанието вътре. В стената бяха вградени пет стоманени врати. Скокльо пристъпи към тях и огледа внимателно всяка дръжка, но без да я докосва. Никога не ги докосваше. Сетне се приближи към масата за аутопсии в центъра на помещението. Огледа стоманените колички, наредени покрай срещуположната стена в непосредствена близост до автоклава. Накрая пристъпи към бюрото, протегна ръка и каза:

– Телефона!

Доктор Холиър му подаде мобилния си телефон. Мъжът го огледа, за да се увери, че не е включен на запис, прибра го в джоба на панталона си и се обърна към вратата.

– Чисто! – извика той.

Тогава влезе друг мъж. Доктор Холиър го наричаше Богомолката, защото погледнеше ли издължените тънки крайници, ъгловатия торс и изпъкналите очи, винаги се сещаше за това насекомо. Големият триъгълен белег от изгаряне върху едната буза и липсващите три пръста на дясната ръка само подсилваха сходството. Всъщност доктор Холиър знаеше истинското име на своя посетител. Уаад Дендонкър. Всички в града бяха чували името му, дори никога да не го бяха виждали.

Трети мъж последва Дендонкър. Той приличаше малко на Скокльо, но косата му бе по-права, а костюмът – по-тъмен. Чертите му бяха толкова безлични, а движенията толкова премерени, че доктор Холиър така и не бе получил вдъхновение и не му бе измислил прякор.

Дендонкър спря по средата на помещението. Светлата му коса изглеждаше почти невидима на силното осветление. Той се завъртя на триста и шейсет градуса и огледа внимателно пространството около себе си. После се обърна към доктор Холиър и каза:

– Покажи ми.

Доктор Холиър прекоси стаята. Той погледна часовника си, след което дръпна ръчката, която отваряше вратата, разположена точно по средата на месарницата. Дръпна металния плот, който се плъзна и разкри тяло, покрито с чаршаф. Тялото принадлежеше на висок човек. Дължината му бе почти колкото на самия плот. Ширината му също. Раменете едва минаваха през вратата. Доктор Холиър отметна бавно чаршафа и разкри главата. Тялото принадлежеше на мъж. Косата му бе разчорлена. Лицето му бе като издялано с длето и бяло като платно, а очите му бяха затворени.