Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Добре. Ще вземем твоята кола – казах аз. – Ще оставим другата тук.

– Защо? Втора кола може да ни бъде от полза.

– Така е. – Макар и очукан, джипът можеше да ни свърши работа. Например да създаде още една загадка, над която криминалистите да си блъскат главите. Но не и като транспортно средство. – Но рискът е прекалено голям. Дендонкър ще откачи, когато не успее да се свърже с хората си. Ще изпрати други да ги издирват. Видят ли някого от нас в тяхната кола, ще загазим здравата.

– Предполагам, че си прав.

Взех пистолетите на двамата мъже плюс една бейзболна шапка и чифт слънчеви очила.

– Трябва да изчезваме от тук.

– Къде ще отидем?

– На някое уединено място. Трябва да обсъдим доста неща.

– Добре. – Фентън се настани зад волана и вдигна предното стъкло. – В моя хотел.

Тя запали двигателя, включи на задна и застина с единия крак на спирачката, а с другия на съединителя. И двете ѝ ръце бяха върху волана. В горната му част. Допрени една до друга на дванайсет часа. Фентън стискаше толкова здраво, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Вените и сухожилията ѝ започваха да се издуват. Тя затвори очи. Гърдите ѝ се надигаха тежко, сякаш изпитваше затруднения с дишането. Накрая възвърна самообладанието си. Бавно. Отпусна хватката върху волана. Отвори очи, в които напираха сълзи.

– Съжалявам. – Тя изтри сълзите от бузите си, прехвърли десния си крак върху педала на газта и включи на скорост. – Замислих се за Майкъл. Не мога да повярвам, че го няма.

Тя натискаше до дупка педала на газта. Старото окачване скърцаше и стържеше. Двигателят тракаше. Скоростната кутия виеше. От ауспуха излизаха облаци черен дим. Фентън се бореше с волана, стремейки се да се движи в права линия. Постарах се да насоча вниманието си единствено към пътя, но само след десетина минути тя забеляза, че поглеждам към десния ѝ крак.

– СВУ – обясни Фентън. – Афганистан.

Имаше предвид самоделно взривно устройство. Никак не обичах този термин, който доби популярност по време на втората война в Залива. Вероятно някой държавен служител, отговарящ за връзките с обществеността, бе решил да изкара оръжията на бунтовниците примитивни. Прости. Нискотехнологични. Войниците ни няма за какво да се тревожат. Бомбите са сглобени от неграмотни селяндури в пещери и мазета. Това нямаше нищо общо с истината. Знаех го от собствен опит. Бях в Бейрут преди години, когато един камион, натоварен с над пет хиляди килограма експлозиви, влетя през портала на американската военна база. В този ден загинаха двеста четирийсет и един американски моряци и морски пехотинци. При аналогична атака недалече загинаха петдесет и осем френски парашутисти. Оттогава насетне нещата ставаха все по-зле и по-зле. Бомбаджиите получиха достъп до модерна електроника. Детонатори с дистанционно управление. Инфрачервени взриватели. Датчици за движение. Бомбаджиите станаха специалисти по разполагането на взривните устройства. По замаскирането им. Самите взривни устройства станаха още по-гадни. По-жестоки. Бомбаджиите започнаха да слагат в тях не само пирони и парчета метал, които да разкъсат телата на жертвите, но и бактерии и антикоагуланти. Така, дори жертвите да оцелеят след първоначалния взрив, вероятността да загинат от кръвозагуба или заразна болест нараства неимоверно.

Отърсих се от тези мисли и попитах:

– Армията?

Тя кимна.

– Шейсет и шеста група за военно разузнаване. Дислоцирана във Висбаден, Германия. Но това не се случи, докато бях в униформа. Затова не получих "Пурпурно сърце".

– В частния сектор ли работеше?

Фентън поклати глава.

– Не. Това не е за мен. Наречи ме глупава или дори побъркана, но не смятам, че войните трябва да се водят с цел печалба.

– Какво си правила тогава? В Афганистан имаше твърде малко цивилни.

– Но аз бях там. Дълга история. Ще ти я разкажа някой друг път. А междувременно кажи нещо за себе си. Как се озова от военната полиция точно на това място? И то пеша? От всички пътища, които водят към града…

– Това също е дълга история.

– Е, квит сме! Затова ще те попитам директно. Бягаш ли от някого? Криеш ли се? Полицията ли те издирва?

Замислих се за миг. За последния град, в който се бях отбил. Той се намираше в Тексас и аз го бях напуснал предишната сутрин. И то спешно. Да, бях се забъркал в неприятности. Резултатът бе един пожар, една унищожена сграда и три трупа. Но вероятността някой да свърже случилото се с мен бе минимална. Затова не виждах необходимост да казвам на Фентън истината.