Ли Чайлд - По-добре мъртви

Кимнах, след което му разказах за огнестрелната рана в гърдите и за халосните патрони, които ще използваме, за да изглежда всичко достатъчно убедително.

– Къде планирате да стане престрелката?

Съобщих му мястото, което човекът на Дендонкър бе споменал в съобщението си до Фентън.

– Разбирам. И как ще транспортирате тялото до тук?

Още не бях решил този проблем. Когато планът ти е пълен с недостатъци, те сякаш никога не свършват, а продължават да изскачат един след друг.

– Нямате представа, нали?

Замълчах.

– По кое време се предполага, че ще бъдете застрелян?

– Малко след единайсет вечерта.

– Добре. Аз ще ви докарам.

– Не. Не бива да се замесвате. Помислете за брат си.

– Доналд почина миналата година.

– Няма ли съпруга? Деца?

– Няма деца. И не харесвам жена му. Освен това тя е болна. Рак. С метастази. Дори Дендонкър да тръгне да я търси, тя ще умре, преди той да открие хосписа, в който е настанена. Ще ви дам телефонен номер, на който вашият човек да се свърже с мен. Линията е директна, не минава през деветстотин и единайсет, което улеснява нещата.

– Сигурен ли сте?

– Да. Дендонкър няма да се появи преди сутринта. Това означава, че ще се наложи да пренощувате тук. Дендонкър може да изпрати някого да наблюдава сградата. Няма да е добре той да види как един мъртвец излиза навън, а после се връща. Ще дойда рано и ще ви приготвя за хладилното отделение. Опасявам се, че ще си имате компания и няма да мога да повиша температурата. Но ще ви дам слаб седатив, за да не настръхнете от студ. Ще поставя тиксо върху очите ви. За всеки случай. Колко дълго можете да задържите дъха си?

Веднъж бях издържал малко над минута, без да дишам. Но това беше под вода. Тогава плувах отчаяно. Борех се за живота си. Сега щеше да бъде различно. Нямаше да полагам никакви усилия. Щях само да лежа неподвижен.

– Минута и половина – казах аз. – Най-много две.

– Добре. Ще следя времето. Ще отвлека вниманието на Дендонкър, ако се забави прекалено дълго. Обикновено приключва бързо, затова не се притеснявам. А сега, кажете ми… ако е възможно, честно. Какво ще правите с Дендонкър, когато приключите с него?

– Ще го предам на полицията.

На лицето на Холиър се изписа разочарование.

– Дендонкър сам ли идва обикновено? Или с охрана? – попитах аз.

– С горили, така ги наричам. Два броя. Едната горила първо оглежда стаята, после пристигат Дендонкър и втората горила.

– Оръжия?

– Нищо видимо.

– Това е добре. Дендонкър вече не може да ви шантажира чрез брат ви, но рискът за вас остава. Ще бъдете в по-голяма безопасност, ако си стоите у дома. Или ако напуснете града.

Холиър поклати глава.

– Не. Дендонкър се наслаждава на властта си над мен твърде дълго време. Зарекох се, че няма да пропусна възможност за реванш. След като Доналд вече го няма, трябва да се тревожа единствено за себе си. Струва ми се, че сега е моментът.

– Благодаря ви, докторе. Оценявам помощта ви. Но ако промените решението си…

– Няма.

– Добре. До довечера тогава.

– Още нещо, господин Ричър. Аз съм лекар. Полагал съм клетва да не вредя на хората. А вие не сте. Поне що се отнася до хора като Дендонкър. Надявам се, че разбирате какво се опитвам да ви кажа.

Заех позиция под уличната лампа точно в единайсет часа. Уговорката беше такава.

Вечерта бе хладна. Бях пристигнал тук три часа по-рано, за да се уверя, че съм сам. Съжалявах, че нямам яке. Бях само по тениска. Жълта. Огромна. Висеше дори на моите рамене. Но така трябваше. Нуждаех се от свободно пространство, което да скрие торбичката фалшива кръв, залепена за гърдите ми. Не можех да рискувам да облека яке, което да се извърти настрани и да се окаже, че дупката от куршум не е там, където трябва.

Колата се появи в 11:02. Тя се движеше с включени дълги светлини, което затрудняваше определянето на производителя и модела, но виждах достатъчно, за да разбера, че не е джип. Не очаквах Фентън да се появи с такава кола. Ако изобщо тя бе зад волана. Не можех да видя вътре. Миг по-късно предните врати се отвориха. И двете. Появиха се двама мъже.

Уговорката не беше такава.

А после се отвориха и двете задни врата. Появиха се още двама мъже.

Уговорката определено не беше такава.

Огледах мъжете. Всичките бяха на ръст между метър и осемдесет и пет и метър и деветдесет. Всичките тежаха около деветдесет килограма. Не видях нищо притеснително. Но все още очаквах да видя дали Фентън ще се появи от задната седалка.