Ли Чайлд - По-добре мъртви

Усетих пръсти по врата си. Дълги. Тънки. Леко студени. Потръпнах.

– Мъртъв е. Съжаленията са излишни. – Фентън се пресегна и се престори, че опипва задните ми джобове. – Както и очаквах, никакви пари. От самото начало е искал да ни измами. Ама че тъпак! Добре, аз ще звънна на деветстотин и единайсет и ще уредя да приберат тялото. Ти можеш да се обадиш на Дендонкър. А после можеш да ме хвърлиш под автобуса, ако искаш. Но при едно условие. Сам ще натовариш телата. След пристигането на линейката ме чака дълго ходене пеша до мястото, където съм оставила колата.

Прекарал съм повече нощи на необичайни, неудобни места, отколкото мога да преброя, но за пръв път спях в морга. Всъщност не бе чак толкова неудобно, колкото очаквах. Във физическо отношение поне. Доктор Холиър ми осигури постелка, спален чувал и маска за очите като онези, които раздават по време на презокеански полети. Остави ме да спя, след което се върна в шест сутринта. Донесе ми кафе и докато го пиех, той се зае с изработването на огнестрелната рана върху гърдите ми. За целта използва специална глина. Докторът се постара раната да се получи с нужния размер и форма. С назъбени краища. С цветове, които варират от яркочервено до тъмнокафяво. Когато остана доволен от резултата, закрепи раната върху гърдите ми. После ми постави инжекции. По една във всяка ръка. Във всеки крак. В гърдите и стомаха. Прибра импровизираното ми легло и го скри в хладилника вдясно. Накрая погледна часовника на стената и обяви:

– Добре. Време е!

Той отвори вратата в центъра на хладилното отделение и издърпа плъзгащия се метален плот. Съблякох се и докторът прибра дрехите ми при спалния чувал. Легнах. Той ме покри с чаршаф и залепи клепачите ми с тиксо.

– Успех! – пожела ми доктор Холиър. – Опитайте се да не изпотрошите моргата ми, когато пристигне Дендонкър.

Той покри главата ми с чаршафа и бутна металния плот обратно в хладилника. Докрай. Чух вратата да се затваря. Усетих изгасването на лампите. Почувствах мрака. Кожата по раменете ми настръхна. Мразя тесните, затворени пространства. Винаги съм ги мразил. Това е някакъв дълбоко вроден, първичен страх. Опитах се да си представя какво има около мен. Зад вратите на хладилника имаше едно-единствено отделение. То не бе разделено на по-малки секции. Пространството там бе доста голямо. Започнах да се чувствам по-добре. Докато не си спомних подложеното на аутопсия тяло. Зачудих се от коя ли страна се намира. Една малка част от мен дори искаше да го види. Но по-голямата част от мен бе доволна, че това е невъзможно.

Прекарах вътре почти час, когато вратата на хладилника се отвори. Ей така, изведнъж, без предупреждение. Мигом усетих светлината. Някой издърпа металния плот. Бавно и леко. Отметна чаршафа от главата ми. Чух глас. Носов, с твърд акцент. Непознатият каза: "Мръдни се!". Някой махна чаршафа от цялото ми тяло и го пусна на пода. Носовият глас заговори отново. Предположих, че е Дендонкър. Той разпитваше какво точно ме е убило. Доктор Холиър отговаряше. После започнаха да обсъждат старите ми рани. Белезите, които бяха оставили. Какво може да ги е причинило. Какво друго знаеха за мен.

Шейсет секунди, без да дишам. Неудобно. Но поносимо.

Чаршафът ме покри отново. Първо тялото. После лицето. Но преди да успея да си поема дъх, някой отново го отметна. Последва обсъждане на уж фалшивата ми самоличност. Която всъщност бе истинската ми самоличност. Истинското ми име. Въпроси и отговори, въпроси и отговори… В един момент усетих как Дендонкър пристъпва към мен. Не можех да го видя, но знаех, че се взира в мен.

Деветдесет секунди, без да си поема дъх. Нуждаех се от глътка въздух. Белите ми дробове започваха да парят. Тялото ми изпитваше отчаяна нужда да помръдне.

Чух Дендонкър да подхвърля, че съм търсел него, а не Майкъл. Явно страдаше не само от параноя, но и от нарцисизъм. Очарователна комбинация. Нищо чудно, че не се погаждаше добре с повечето хора. Дочух шумолене на хартия. Последваха още въпроси. Дендонкър нареди да изгорят паспорта ми. Да изхвърлят тялото ми. Гласът му бе силен и рязък, сякаш даваше заповеди. Посещението му тук явно бе към края си.

Две минути, без да си поема дъх. Дробовете ми не издържаха повече. Поех голяма глътка въздух. Дръпнах лейкопласта от очите си. И се изправих върху металния плот.

В помещението имаше четирима души. Всичките бяха мъже. Всичките стояха с отворена уста. Доктор Холиър седеше на бюрото си. Двамата мъже в костюми, може би прехвърлили четирийсетте, стояха до вратата. Още един стоеше по средата на стаята и ме гледаше. Той бе на шейсет и няколко. Имаше ъгловато лице с белег от изгаряне върху лявата скула. Белегът бе с формата на триъгълник. Очите му бяха изпъкнали. Ръцете и краката му бяха необичайно дълги. От дясната му ръка липсваха три пръста. Той използваше палеца и другия си пръст, за да движи въртящия се пръстен върху циферблата на часовника си.