Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Сутринта се оказа доста натоварена – казах аз. – Една хубава закуска ще ми се отрази добре. Ще се присъедините ли към мен?

Доктор Холиър направи физиономия, все едно бе доловил някаква особено противна миризма.

– Да ям? Сега? Не. Не, благодаря. Не съм в състояние.

Опитах се да напъхам ключовете на Мансур в джоба си, но те се закачиха за панталона ми. Връзката бе прекалено голяма. И прекалено тежка. Когато се опитах да подредя ключовете, един от тях ми направи впечатление. Секретен ключ от вградена брава. Приличаше на онези, които двете горили бяха носили вчера.

– Къде наблизо правят най-хубавото кафе? – попитах аз.

Доктор Холиър примигна няколко пъти. После сви рамене.

– Опитайте в "Прерийна роза". Чувал съм, че кафето им е много добро. Щом излезете навън, завийте наляво. Повървете стотина метра и ще го видите. Няма начин да го пропуснете.

– Благодаря. – Огледах стаята и попитах: – Имате ли нещо, с което да вържа тези тримата?

Доктор Холиър се замисли за момент.

– Почакайте тук. Имам една идея – отвърна той и забърза към вратата.

Използвах времето, за да пребъркам и останалите джобове на Мансур. Открих портфейла му. В него имаше пари, но не и документи за самоличност. Нито нещо, което да съдържа адрес. Проверих телефона му. Поиска ми лицево разпознаване. Нямах представа какво е това, но изведнъж ми хрумна да поставя телефона над носа на Мансур. След секунда вече имах достъп до всичко. Нямаше списък нито с входящи, нито с изходящи обаждания. Нямаше текстови съобщения. Нямаше контакти. Не открих нищо полезно, затова прибрах пистолета му и насочих интереса си към неговите колеги. В тях открих почти същия набор от вещи. Пистолети, портфейли, телефони, ключове. Включително пластмасови висулки. И ключове от вградена брава, не от резе. Ключовете бяха издраскани, ожулени. Допрях ги един до друг. Зъбците съвпадаха. И то идеално. Извадих и ключа на Мансур. Пълно съвпадение. Предположих, че всичките са свързани по някакъв начин с операцията, провеждана от Дендонкър. Беше ми любопитно, но не държах да получа отговор на този въпрос. Дендонкър в момента стоеше с опрян в главата му пистолет. И това бе пистолетът на Фентън. Хората му щяха да се окажат в ареста. А аз щях да напусна града веднага след закуска.

Вратата се отвори. Никой не бе почукал. Но този път вратата се отвори плавно, а не рязко. Появи се доктор Холиър, който носеше цял куп пакети. Напълно идентични. Обвити в прозрачен найлон. Много хлъзгави. Докторът се опита да ми подаде един от тях, в резултат на което всичките се изсипаха на земята. Помогнах му да ги събере и видях, че това са бинтове. Върху всеки пакет стояха името на производителя и размерите на бинта. Десет сантиметра широки и метър и половина дълги.

– Това е еластичен бинт – обясни доктор Холиър. – Ще се разтегне, но няма да се скъса. Памукът е подсилен с полиуретанови влакна. Това го прави много здрав. Обикновено се използва за обездвижване на крайници. Най-често след навяхване или изкълчване. Понякога и след ухапване от змия. Тогава се налага да стегнем района около ухапването, за да попречим отровата да се разпространи из тялото.

Отворих един пакет и се опитах да разкъсам бинта.

– Ако го снадите двойно, ще стане още по-здрав – отбеляза доктор Холиър.

Използвах първото парче бинт, за да вържа глезените на Мансур. Проверих здравината на възела и прецених, че доктор Холиър е прав. Бинтът щеше да издържи. Вързах ръцете на Мансур зад гърба му. Постъпих по същия начин и с онези двамата, с костюмите. Доктор Холиър ме наблюдаваше и когато приключих, той събра празните опаковки и ги изсипа в кошчето. Аз пък изхвърлих оръжията и портфейлите в кофата за клинични отпадъци.

– Ако страдах от мания за преследване и не исках никой да ме види как влизам или напускам сградата, как бих могъл да изляза?

– През входа за линейки. От там влязохме снощи.

– Снощи бях в чувал за трупове. И през комин да ме бяхте спуснали, пак нямаше да видя нищо.

– О! Да, разбира се! Входът за линейки се намира в задната част на сградата. Той е напълно самостоятелен. Влиза се откъм уличката. Има портал, но той никога не се заключва. Минувачите не могат да видят какво става в двора. Вътре в сградата коридорът се разделя, преди да се стигне до спешното отделение. Едното разклонение води към асансьор, който се спуска право в сутерена. Ако в този момент някоя линейка не докара спешен случай, никой няма да ви види да минавате от там.