Ли Чайлд - По-добре мъртви

От него нямаше и следа. Помещението бе празно с изключение на доктор Холиър и трите горили в безсъзнание.

– Тя беше извънредно бърза – заяви спокойно докторът. – Появи се една жена. Тя накуцваше. Опря пистолет в главата на Дендонкър и го изведе навън. Остави това.

Доктор Холиър ми подаде торбичка от супермаркет. В нея открих ризата, която бях заменил с голямата жълта тениска (вече напълно съсипана), и лист хартия. На него пишеше следното:

Ричър, съжалявам. Закъснях за срещата, защото Дендонкър ме изпрати да свърша нещо. Нямах намерение да те използвам и да те зарежа. Надявам се не смяташ, че съм го направила.

Но имам чувството, че играта ще загрубее много скоро, и има линии, които не мога да искам от теб да преминеш.

Радвам се, че се срещнахме, макар и за кратко. Надявам се скоро да стигнеш до океана.

Целувки!

Р. S. Ти ми спаси живота. Благодарна съм ти, никога няма да го забравя.

Смачках бележката и я изхвърлих в кошчето. Отлепих фалшивата рана от гърдите си. Съблякох тениската, която Фентън бе купила. Отидох до вратата на хладилника вдясно. Същия, в който доктор Холиър бе прибрал дрехите ми. Отворих я и се облякох. Накрая взех паспорта си от кошчето за боклук.

– Къде отивате? – попита доктор Холиър. – Чакайте малко! Какво ще правите с онази жена? Ами с Дендонкър?

Замислих се. Възможностите бяха две. Можех да оставя Фентън да си отиде. А можех и да се опитам да я намеря. Но не виждах никакъв смисъл да го правя. Не се съмнявах, че тя е в състояние да се справи с немощен възрастен мъж. Или с няколко здрави млади мъже, ако така се развият нещата. Не се съмнявах, че Фентън ще направи всичко необходимо, за да попречи на бомбите на Дендонкър да избухнат. Тя разполагаше с необходимите контакти. Нуждаеше се само от информация. А как щеше да я получи… това зависеше от нея. Може би щеше да прекрачи някоя граница. Може би цял куп граници. Изборът беше неин. Не можех да играя ролята на нейна съвест или на неин изповедник. Не останах щастлив от начина, по който ме изигра, но бях принуден да призная, че го направи майсторски. Истината бе, че харесвах Фентън. Желаех ѝ всичко най-хубаво.

– Нищо няма да правя. Нито с Дендонкър, нито с жената – отвърнах аз. – Ако Фентън предпочита да поеме нещата в свои ръце, с радост ще ѝ позволя да го направи.

– О! – възкликна доктор Холиър и се почеса по слепоочието. – Ами тези горили? Не можете да ги оставите на пода. Особено този, големия. Лекувах го преди време, след като една от жертвите му го бе ухапала и раната се бе инфектирала. Казва се Мансур и е истински психопат. Какво ще направи, след като дойде на себе си и ме види? Очевидно е, че съм ви помогнал.

– Не се притеснявайте. Ще изнеса боклука, преди да си тръгна. Никога няма да видите тези типове.

Започнах с онзи, когото докторът бе нарекъл Мансур. Претърсих джобовете на панталона му и веднага открих това, което търсех. Ключовете му. Интересуваше ме един от тях. Ключ за автомобил. Логото върху него бе на линкълн. Надявах се моделът да е "Таун Кар". Той е доста просторен. Предлага много място за пътници. Независимо дали в съзнание, или в несвяст. Живи или мъртви. Това качество стана очевидно веднага след като моделът слезе от производствената линия. Оттогава насам той е особено популярен сред хората, които държат на обема и пространството. Хора като мен в дадения момент.

Прецених, че няма да има проблем да вържа здраво и тримата. След което да ги натоваря. Да зарежа колата някъде. И да позвъня на 911. Бях сигурен, че и тримата имат дебели криминални досиета. От друга страна, не останах впечатлен от реакцията на ченгетата, последвала моето обаждане по повод телата до шосето. До момента не бях срещнал дори един униформен полицай в целия град. Не бях видял подвижна лаборатория по криминалистика. Това ме подсети за разговора, който бях провел неотдавна е един човек в Тексас. Той имаше теория. Според него полицаите в по-затънтени райони, изпратени да разследват кървави престъпления като куп мъртви тела край пътя, са изпаднали в немилост пред началството. Което означава, че никой няма да си направи труда да проведе щателно разследване. Който и да поеме случая, ще се постарае да го приключи колкото се може по-бързо. Да спечели благоразположението на шефа. И да си гарантира, че следващия път, когато се случи нещо подобно, началството ще изпрати някой друг.

Дали онзи човек не беше прав? Дали не бе за предпочитане да зарежа колата някъде? От другата страна на магистралата. В малко по-голям град. В много по-голям град. Не исках да си създавам излишна работа. Но исках да постъпя умно. На всичко отгоре бях гладен. Съставянето на планове на гладен стомах не е добра идея. То може да подмени приоритетите. Затова реших първо да хапна, а после да мисля какво да правя.