Николя Бёгле - Заговорът

— Добър ден, Сара.

Тя мълчаливо кимна с глава, без неприязън, но изпитвайки остра припряност. Искаше час по-скоро да чуе как той не може да направи нищо за нея и тя ще може да се върне към самотата в килията си.

— Добре ли се държат с вас?

— Да. Прекалено добре.

— Чудесно. Тук съм по много причини. Най-напред, за да ви предам приятелски поздрави от повечето членове на „Крипос“. Прибавям към тяхната подкрепа и подкрепата на Ингрид Вик, полицай от Вадьо, с която, както изглежда, сте постигнали напредък в началото на разследването. Тя и Николай Хауг, началникът на полицията във Вадьо, се обаждаха многократно в седалището ни, за да питат имаме ли новини за вас и за да ви предадат искрената си загриженост.

Сара бе изненадана и трогната от тази постъпка, но нямаше никакво намерение разговорът им да се проточва.

— Прочетохте ли доклада ми?

— Да, Сара, прочетох го. — Той оправи възела на вратовръзката си. — И в края на краищата бих искал да кажа…

За човек, който никога не търсеше думите и прекарваше времето си в постоянен сблъсък със спешните изисквания и ловкото въодушевление на политиците, подобно колебание издаваше, че не се чувства удобно.

— Резултатите от разследването на убийството на нашата министър-председателка са невероятни… и блестящи — побърза да добави той. — Никой друг освен вас не би успял да разкрие подобен заговор и толкова невъзможни за признаване истини от нашата история.

Той сведе очи, като че ли бе смутен. Сара знаеше, че е искрен и че разкритията на Ета и на Ада го бяха развълнували силно. Само че щеше ли да има смелостта да се противопостави на някой по-високопоставен от него?

— Йенс Берг — подхвърли Сара, като го предизвика с поглед.

— Той използва престъплението, в което сте обвинена, за да унищожи вашата репутация и да подготви контраатаката си по отношение на обвиненията ви срещу него и двамата му сътрудници — Петер Ген и убиеца на Катрина, който, искам да ви съобщя, се казва Стиг Анкер. Бил е в онази част от норвежката армия, натоварена да патрулира в Афганистан. В началото е бил изпратен там като преводач заради големите си лингвистични познания. Изглежда, че се е пристрастил към професията на военен и по-късно е преминал доста сериозно обучение по въоръжена и ръкопашна борба. Антифеминистката му радикализация не датира от онази епоха. Намериха в дома му памфлети, които е писал още в университета.

— Ами връзката му с Йенс Берг и Петер Ген чрез тяхното сдружение за мъжка доминация?

— Това обстоятелство не е неопровержимо доказателство, а само подозрение. Въпреки че продължението на вашето разследване разкрива вината му, на този етап ни липсва очевидно доказателство, а за да го получим, трябва да бъде официално разпитан. За действащ министър с неговата закалка това ще бъде доста сложно…

— Отказвате ли се? — попита Сара и издържа погледа на директора.

— Не. Не съм избрал тази професия, за да отстъпвам, особено когато случаят е толкова сериозен. Ще се боря с всички сили, Сара. За вас, за всички жени, за доброто на нашия свят и за съвестта ми. Само че трябва да бъдете търпелива.

Сара искаше да му повярва. Надяваше се, че истината ще се разкрие пред света и че всичко, за което Ета, Ада и Людмила се бяха борили през целия си живот, ще даде шанс на цивилизацията да еволюира.

Един въпрос терзаеше мислите ѝ вече няколко дни.

— Идентифицирахте ли жената, която е наричала себе си Людмила?

Хенрик Валдберг прехапа устните си.

Сара се приближи към него и постави ръцете си на масата.

— Людмила — повтори тя.

Директорът на „Крипос“ кимна и потърка с ръка задната част на плешивата си глава. Порови в една картонена папка и извади листове, захванати с кламер, които подаде на Сара.

Когато тя прочете титулната страница, сърцето ѝ се сви: „Доклад за извършена аутопсия. Правно-медицински център в Рим“.

Значи тя също е мъртва? Значи Сара се бе провалила докрай в стремежа си да защити тези три жени, които бяха посветили живота си на спасителната битка. Тя проследи с очи доклада и ръцете ѝ се разтрепериха. Кръвта във вените ѝ се смръзна, а гръдният ѝ кош притисна белите ѝ дробове. Когато обезумелият ѝ поглед стигна до последната страница, листовете се изплъзнаха от ръцете ѝ, а лицето ѝ стана смъртнобледо. Устните ѝ посиняха, широко отворените ѝ от ужас очи потънаха във виолетови кръгове. Опита се да се задържи за масата, но ръката ѝ се плъзна като мъртъв мускул и тялото ѝ се отпусна. Преди Хенрик Валдберг да успее да извика помощ, Сара се свлече на пода. Краката на стола ѝ изскърцаха.