Николя Бёгле - Заговорът

Тропането по вратата стана по-настойчиво, ключалката шумно щракна и вратата се отвори.

Сара позна сестрата от лазарета, придружена от пазач, който стоеше зад нея.

— Как се чувствате, госпожо Геринген?

— Колко е часът?

— Точно 15 часът и 12 минути.

— Кой ден сме днес?

— Петък… Спахте два дни.

„Убежището на съня — помисли Сара. — Да проспиш живота си, за да не страдаш!“

— Мога ли да остана сама? — подхвърли тя.

— Имате посещение. Дошъл е да ви види Кристофър Кларънс. Той идва и вчера, но ви оставихме да си починете. Искате ли да му предам да дойде друг път?

От всички изпитания, които я очакваха, Сара най-много се страхуваше от срещата с Кристофър.

— Не.

Стана и прибра косите си с ластика, който държеше на китката си. Последва пазача до приемната по дългия коридор, от двете стани на който имаше блиндирани врати. Зад някои от тях се чуваха песни, стон или дори приглушени гласове от радиото. След като прекосиха едно помещение, където имаше охрана, пазачът я заведе до тесен коридор със стъклени врати, през които можеше да се вижда само едностранно. Посочи ѝ вратата с номер четири и я изчака да влезе.

През стъклото, което я скриваше от посетителя, Сара видя Кристофър. Той седеше от другата страна на плексигласовата преграда, втренчил очи във вратата в очакване да се отвори. Сара разпозна всяко негово движение, издаващо нервност и безпокойство. Видя привидно овладяното изражение на лицето му, по което не се четеше нищо, но в същото време отгатна учестеното му дишане. Кристофър се стремеше движенията му да са бавни и овладени, но те издаваха трескавостта му. В погледа му се четеше страх и безпомощност, че не може да стори нещо друго, освен да чака, за да поговори най-накрая с жената на живота си.

Сара прехапа устни и почувства, че сърцето ѝ се разтваря. Трябва да е силна, много силна, ако го обича наистина. Усети, че ръцете и краката ѝ са изтръпнали. Със стиснато гърло отвори вратата и влезе.

Забеляза веднага, че Кристофър се шокира от изпитото ѝ лице. Той се опита да се контролира, но изразът му беше красноречив. Погледна я, сякаш между тях нямаше преграда. Тя се остави той я докосне, да я погали, да я прегърне и целуне с очи. Познаваше наизуст начина му да я люби и усещаше върху кожата си всяка негова целувка, докосване, мълниеносното обладаване на тялото ѝ, което тя толкова обичаше да увива около неговото…

Ръката ѝ, която криеше под масата, потрепери. Изгаряше от желание да разбие преградата, дори да разкървави ръката си. Искаше ѝ се да притисне Кристофър в прегръдките си, да изостави вече тази професия, привличаща като магнит смъртта, да отпътува с него и да се наслаждава на всяка секунда от щастливия им съвместен живот.

— Сара, скоро ще излезеш оттук. Всичко ще се нареди. Ти нямаш вина. Единственият виновен е Стиг Анкер. Ако не те беше нападнал в последния момент, куршумът нямаше да бъде изстрелян! Само че, доколкото те познавам, ти се смяташ отговорна за всичко, което се случи.

Сара се въздържа да отговори. Не беше тук, за да се оправдава, а за да сложи решително край на една връзка, която вече ѝ носеше страдания.

— Не трябваше да те оставям сама — каза Кристофър. — Ако бяхме заедно, щяхме да имаме повече шанс да разберем какво всъщност е ставало с Людмила.

— Не, Крис. Ти направи единствения правилен избор. Сега може би нямаше да си тук, ако бе останал с мен.

Канеше се да го попита как е Симон. Та тя обичаше момченцето толкова много! Сладката му начумерена муцунка и огромните му засмени очи, изразяващи любопитството му към света, невероятно ѝ липсваха. Както и неговите милувки и изповеди, които се осмеляваше да направи и на които тя толкова обичаше да отговаря с успокоителни думи.

— Симон искаше да ти каже нещо — каза Кристофър и обърна към нея телефона си, за да изгледа тя клипчето.

Сара разпозна кухнята в дома на родителите си. Малкото момче старателно подреждаше масата за вечеря.

— Какво правиш? — чу се гласът на Кристофър.

— Слагам масата за теб, за мен, за баба, за дядо и за Сара. Знам, че тя няма да се върне днес, но когато се върне… е, добре, всичко ще е готово за нея и тя ще може да вечеря веднага!

И след като сложи десертната лъжичка, сгъна върху чинията салфетка в специална форма.

— Какво е това? — попита Кристофър. — Прилича ми на прилеп…

— Ама не, спри се… Не искам да ме снимаш. Всичко това е за Сара и за мен.

Сара с лекота отгатна, че Симон се е опитал да сгъне салфетката във формата на сърце.