Николя Бёгле - Заговорът

Тя замръзна. Дори очите ѝ сякаш промениха цвета си и станаха леденосиви. Сара впи нокти в дланта си.

Кристофър почувства, че му прилошава. Защо тя не отговаря?

— Скъпа, да ти уредя ли среща с него?

— Не.

— Защо?

— Какво знаеш ти за това? — възрази студено Сара.

Кристофър зяпна.

— В края на краищата какво знаеш ти за живота ми? Само онова, което реших да ти покажа.

— Сара, не си играй с това…

Тя се усмихна подигравателно.

— Защо си мислиш, че си по-умен от останалите.

Кристофър смръщи вежди. Тя никога не му бе говорила по този начин. Дори в най-тежките моменти.

— Нали не се опитваш да ме накараш да повярвам, че… си отвлякла това дете и че… си… го убила?

Сара не отговори.

— Сара! — извика разгневен Кристофър.

— За последен път го повтарям, Кристофър. Ти не знаеш нищо нито за мен, нито за това, което съм правила. Невинаги съм била такава, каквато ме познаваш. И моят принцип е: никога не отричам избора, който съм направила, щом резултатът оправдава средствата.

Кристофър положи усилие, за да проговори:

— Лъжеш.

— Другите — може би, но теб — никога.

— Погледни ме в очите. Казваш това, за да те изоставя, за да те намразя. Само че то не дава резултат, Сара! Искам да живея с теб и знам, че и ти искаш това. Дай ни шанс да бъдем щастливи. Ща успеем да го постигнем.

— Грешиш по отношение на мен.

— Сара, знам, че ме лъжеш.

Тя трепереше като лист. Сред урагана от нахлулите в главата ѝ мисли се запита дали сърцето ѝ ще издържи. Стана, сложи ръка върху дръжката на вратата и се накани да излезе.

— Сара! Отговори ми! — изрева Кристофър. — Погледни ме в очите и ми кажи, че не си убила това дете!

Сара се обърна. Лицето ѝ бе разкривено от гняв и отвращение.

— Да.

Кристофър бе поразен. Не можеше да помръдне.

Сара стремително излезе, без дори да затвори вратата. Пазачът хвана ръката ѝ над лакътя, докато тя се отправяше към килията. Остави се да я води.

Когато вратата на килията ѝ се затвори зад нея, тя падна на колене, сгърчена от конвулсии. Ръцете ѝ покриваха лицето ѝ и го смазваха, а тялото ѝ се тресеше от ридания. Сви се на кълбо на пода. Бе напълно разбита.

Затворничките се бяха събрали в общата зала. Веднага щом на екрана на телевизора се изписа съобщение, целящо да привлече вниманието на зрителите, че след десет минути ще бъде излъчено третото разкритие, те зарязаха игрите и разговорите си.

Разнесе се шепот и половината затворнички се обърнаха, за да потърсят с очи жената, която бе останала в сянка в дъното на помещението. Сара седеше на земята, далеч от светлините, и с празен поглед се взираше в оживлението наоколо. Скоро вниманието ѝ бе привлечено от факта, че някои от обикновено безразличните към новините затворнички внимателно четяха вестника, а други с въодушевление вдигаха тост с пластмасовите си чаши като на празненство. Отдалеч чашите изглеждаха като изрисувани от ръката на художник наивист.

— Мисля, че вече знаеш какво пише във вестниците. Е, хубаво… чукни се с нас.

Една от затворничките с руса къдрава коса, чието име Сара не се и опитваше да запомни, се приближи и ѝ подаде пластмасова чаша и поизмачкан вестник.

Без да напуска тъмния си ъгъл, Сара завъртя чашата и позна в несръчната рисунка логото на „Старбъкс“. Разбра всичко. После разгърна вестника. Заглавието на първа страница привличаше внимание с големите си букви — „Богинята Майка е още сред нас. Непубликуван откъс от разкритието на Катрина Хагебак“.

Сара пробяга с очи по редовете и разпозна заключителните думи от речта на Катрина Хагебак. В самолета, на път от Ливан към Лайпциг, Кристофър не бе успял да я изчете докрай и вероятно бе решил да се заеме сериозно с нея, преди да я разпространи в пресата.

— Не знам дали наистина си убила папата, или по-точно казано — жената папа — започна русокосата затворничка. — Твоя си работа. Но това, което става в момента и че можем да четем подобни неща, все пак е благодарение на теб.

Нямаше какво да отговори. Думите я трогваха, но в същото време сриваха психиката ѝ. Без да дочака отговор, затворничката се отдалечи.

Сара реши отново да прочете последната част от текста, която знаеше наизуст. Без да си го признава, таеше плахата надежда, че ще намери зрънце утеха. Дори за части от минутата, докато четеше.

В началото на съществуването си християнството е преживяло невероятни трудности, за да се наложи. Особено по-бедните слоеве на обществото, близки до земята, които са били по-склонни да вярват в богиня, осигуряваща изобилни реколти, отколкото в бог мъж, който е бил твърде далеч от всекидневните им грижи. Какво е трябвало да се направи, за да бъде изкоренена вярата, която хората отказвали да забравят? Отговорът бил същият, както на всички завоеватели: щом било невъзможно да се преборят с нея, я превзели и изменили до неузнаваемост. По начин, който да отговаря на новата идеология.