Николя Бёгле - Заговорът

— Ще отидем да я потърсим заедно… Съгласен ли си?

Симон не получи отговора, на който се надяваше, но Кристофър изпита благодарност, че момчето не настоя повече.

Докато се изправяше, за да влезе в къщата, родителите на Сара се появиха на прага. Майка ѝ бе сложила ръка пред устата си и плачеше. Баща му я бе прегърнал, а лицето му бе пепелявосиво. Двамата гледаха Кристофър с такава надежда, сякаш той можеше да ги спаси от катастрофата.

Както и неколцина други негови колеги от адвокатските колегии в Рим, Роси де Лука познаваше бегло инспектор Геринген от няколкото ѝ появи в медиите след случая „Пациент 488“, а наскоро и по повод назначаването ѝ като водеща на разследването за убийството на министър-председателката на Норвегия Катрина Хагебак.

От малкото, което бе видял и прочел, тя бе студена и уравновесена жена с доста професионално поведение — точно обратното на онова, което човек можеше да си помисли за жената, заподозряна в убийството на папата.

Роси де Лука бе назначен за неин адвокат и с нетърпение очакваше срещата им. Надяваше се тя да му помогне в подготовката на защитата ѝ за процеса, който със сигурност щеше да бъде преекспониран от медиите.

Под сивото небе и топящия се сняг, който вледеняваше въздуха, адвокатът паркира колата си пред затвора „Реджина Чели“ 56 56 Затвор в Рим. — Бел.прев. и тръгна към приемната. Бутна тежката двукрила врата на затвора — някогашен манастир, и влезе в миниатюрен двор, където сградите с жълти стени, осеяни с прозорци с решетки и бодлива тел, образуваха вътрешен кръг. По покривите патрулираха въоръжени мъже, а на кулите, които стърчаха над сградите, се виждаха неподвижните силуети на пазачи, които обхождаха затвора с поглед.

Адвокат Роси не обърна внимание на указателните табели, дори не ги и погледна, а тръгна по бетонната пътека към блок Д, където бяха новозадържаните. Беше 9 часът и 55 минути и посещенията на адвокатите можеха да започнат след пет минути. Поздрави полицая в приемната и се представи на постовите, които стояха от двете страни на двойно бронираната врата.

След като остави личните си принадлежности, задържайки само досието на клиентката си, Роси влезе в кабина номер 3, където тя вече го очакваше. Беше се занимавал с много случаи, следователно се бе срещал и с много хора — нарушители и престъпници. Тази инспекторка обаче имаше такава аура и престъплението, в което бе заподозряна, бе вдигнало толкова шум, че той се почувства притеснен и изплашен, почти като човек без правомощия да я защитава. Като си пое дълбоко дъх, адвокатът влезе в кабината.

С отслабнало лице и с очи, потънали в синкави кръгове, но с изправена стойка, Сара търпеливо чакаше вече четвърт час в стаичката заедно с пазача си, който бдеше да не би тя да сложи край на дните си. Усещаше дъха му и почти можеше да следи мислите му по ритъма на неговите вдишвания и издишвания. Това бе възможност да захрани мозъка си с нещо различно от всекидневното крачене насам-натам в килията, което изпълваше дните и нощите ѝ, а душевното ѝ състояние се люшкаше в диапазона между гняв и студено примирение.

Скръстила ръце върху малка папка, която държеше пред корема си, тя видя да влиза петдесетинагодишен мъж с малко несъразмерно лице, но с открит поглед. Усети леката му нервност, когато той ѝ подаде ръката си. Леко треперещата му длан увисна в празното пространство, защото Сара и този път не промени навиците си и пренебрегна предложеното цивилизовано ръкостискане. Както винаги искаше да запази пълна обективност в преценката за събеседника си.

Пооправи яката на затворническата си дреха, за да излага на показ възможно най-малко от кожата си, която се подаваше изпод черната тениска с бели линии по раменете. Въпреки удобството на това спортно облекло, предназначено сякаш за джогинг, в него тя се чувстваше далеч по-уязвима, отколкото в пуловерите си с висока яка.

— Добър ден, госпожо Геринген — каза адвокат Роси, като отдръпна ръката си.

Пазачът излезе от стаята, за да ги остави сами.

— Като начало държа да ви кажа, че…

Адвокатът се канеше да каже колко е горд, че ще я защитава, и от всичко, което бе прочел за нея в медиите, но промени намерението си. Като проучваше досието на тази жена, запомни едно: тя мразеше излишните думи и се стремеше винаги да говори възможно най-откровено.

— Вие ли убихте новия папа Павел VII, бившия кардинал Клещински?

Да отговори на този въпрос на Сара ѝ се струваше по-странно, отколкото фактът, че бе натиснала спусъка. Но оцени директния стил на адвоката, още повече че не очакваше нищо от него. Тя бе подпечатала съдбата си преди седем дни, той не можеше да стори нищо. Връщането ѝ в Осло под конвой ѝ бе безразлично. Животът ѝ вече беше само поредица от ненужни моменти в настоящето, бъдещето не съществуваше. Не беше тъжна, нито сломена духом. Беше попаднала в друг свят, в друга форма на съществуване, която все още бе неспособна да определи, но там се открояваше жестоката сигурност: с едно движение на ръката си тя бе погребала предишния си живот завинаги. Именно това се опитваше да набие в главата си с всяка изминала секунда.