Николя Бёгле - Заговорът

Очите ѝ се замъглиха от сълзи, с които тя яростно се бореше. Сара водеше ужасяваща битка със съмнението.

Задържа дишането си. Показалецът ѝ плавно натисна спусъка.

Когато главата на папата се пръсна и разлетя на парчета, воплите на ужас достигнаха до сградата, в която се намираше Сара.

Районът на катедралата „Свети Петър“ бе завладян от хаос. От блокираната на огромния площад тълпа се разнесоха писъци. Морето от хора се залюля и образува панически вълни, разбиващи се с оглушителни крясъци на страх. Стотината мъже от специалните сили бяха пометени от втурналите се в паника мъже, жени и деца, които вече представляваха едно-единствено обезумяло тяло, търсещо начин да напусне площада на всяка цена. Приветствената вълна на радостни възклицания се бе превърнала в уродливо чудовище, което издаваше страховити звуци.

На балкона духовниците, които заобикаляха новия папа, бяха вцепенени. В краката им с разбит череп лежеше тялото на човека, когото току-що бяха облекли във власт. Дрехите и лицата им бяха оплискани с кръв. Те стояха там, изгубили ума и дума, и хората от службите по сигурността трябва да ги сграбчат, за да ги отведат на сигурно място.

В залата, от която се излизаше на балкона, още не бяха разбрали какво точно се случи. Никой не можеше да повярва, че папата е убит. Още повече че не бяха чули изстрел. Но когато видяха двамата изцапани с кръв мъже, които охранителите вкараха вътре, всички бяха завладени от паника. Някои от Ватиканската служба по сигурността крещяха заповеди за оттегляне, други търсеха връзка с колегите си от площада и ги приканваха да локализират стрелеца.

— Предупредих ви! — изригна женски глас. София бе успяла да се изтръгне от пазачите си, объркани и шокирани. — Видях проблясъка на оптическия мерник на стрелеца, а вие ми попречихте да се намеся! Вие го убихте! Вие!

Тя изтича към балкона, дръпна червената завеса, която го скриваше от залата, и се вкамени. Не чуваше и не виждаше разбягващата се под краката ѝ тълпа. Коленичи пред безжизненото тяло на своя кардинал и сложи ръката си върху накиснатите в кръв коси.

Изправи се и насочи погледа си към далечната куличка, където бе забелязала подозрителния отблясък. Беше смъртнобледа и безмълвна. Сълзите се стичаха по бузите ѝ.

Родителите на Сара живееха в красива вила на запад от централната част на Осло. Алеята с норвежки кленове водеше към входа, а пред къщата имаше голяма поляна с черешови дървета. В този час Симон сигурно вече се бе върнал от училище и Кристофър бе нетърпелив да види изписаната по лицето на малкото момче радост. Само че преди да се наслади на този миг, трябваше да освободи затормозеното си съзнание.

Откакто остави Сара сама на летището, изпитваше вина, примесена с безпокойство. Да, ако бе останал до нея, щеше да се изложи на опасност, но поне във всеки миг щеше да знае къде е тя и какво прави. А сега бе сграбчен от костеливите пръсти на страха и черногледото си въображение.

Облегнал гръб на бялата ограда, Кристофър гледаше екрана на телефона си. Следеше в пряко предаване събитията пред катедралата „Свети Петър“. Балконът все още беше празен. Коментаторите бъбреха шумно и нетърпеливо, когато най-накрая на балкона над площад „Свети Петър“, където тълпа от вярващи търпеливо чакаше вече шест часа, се появиха три фигури. От публиката се надигна такава гигантска приветствена вълна, че Кристофър настръхна.

Пое си дълбоко дъх. Дали Сара бе успяла да спре убиеца? Добре ли беше? Как точно Людмила щеше да поднесе третото разкритие? Кристофър плъзна гръб по оградата и се отпусна на земята, защото краката му вече не го държаха.

Лицето на кардинал Клещински се появи в едър план върху екрана на телефона му, както и по телевизорите в цял свят. Кристофър си помисли, че лицето му изразява тържество, но и неверие. Като че ли новоизбраният глава на Църквата не можеше да повярва къде се намира.

Кристофър никога досега не бе забелязвал подобно поведение у предшествениците на кардинала. Лицата им излъчваха по-скоро сериозност и благородство. Облеченият в безупречно бяло расо и безупречно бяла шапчица на главата поздрави огромното мнозинство, което му отвърна с оглушителни приветствени викове и аплодисменти. Зад гърба му за секунда се появи силует, който изчезна почти веднага. Папата вдигна двете си ръце и призова към спокойствие и тишина.

Кристофър затаи дъх.

И изведнъж…