Николя Бёгле - Заговорът

— И да, и не.

Адвокат Де Лука преглътна и кимна прекалено бързо с глава.

— Да, и това, което казвате, потвърждава свидетелските показания на полицая, който е видял какво се е случило. Кажете, потвърждавате ли казаното от него?

Сара не отговори.

— И така — поде отново адвокатът, като се опитваше да събуди доверието ѝ, — били сте хванали пушката и сте гледали през оптичния мерник, когато Стиг Анкер, изглежда, е дошъл на себе си и се е опитал да ви удуши. Тогава според свидетелските показания на полицая куршумът е бил изстрелян. Нали?

Сара потвърди думите му, като притвори клепачи.

— Добре… Значи не сте искали да стреляте, но куршумът е бил изстрелян, защото Стиг Анкер ви е нападнал, така ли?

Сара погледна за миг към пода, за да обмисли какво да каже. Сега трябваше да отговори официално на въпрос, чийто отговор търсеше вече дни наред. Да, куршумът беше изстрелян случайно, но дали пръстът ѝ щеше да натисне спусъка, ако Стиг Анкер не я бе нападнал? Нямаше ли тя да изпълни докрай яростното си желание да приключи безкрайния цикъл на мъжка доминация над жените? Всъщност съжаляваше ли тя за този папа женомразец? Отговорът бе: „Не“. Въпросът бе при какви условия се случи всичко…

Адвокатът примигна с очи, объркан от мълчането ѝ.

— Госпожо Геринген, потвърждавате ли тази версия на фактите?

— Да.

— Добре — подхвърли с облекчение адвокатът. — Много добре, много добре — повтори той, като си водеше бележки. — А сега имам въпрос за мъжа, с когото сте се сблъскали и чиито отпечатъци също са намерени върху пушката. От това, което знаем за него днес, той е бивш военен, работил е като преводач в много експедиции в Афганистан. Бил е добре подготвен физически, но също така и… интелектуално. Преподавал е антропология в университета и е публикувал много трудове върху устройството на първобитните общества.

Сара нямаше представа, че убиецът е бил учен, но не се изненада. За да следва човек подобна идеологическа цел, умът му трябва да се опира на сигурни неща. Било то религиозни или научни.

— Този човек уби Катрина Хагебак и Шафи Райнвасер — каза тя накрая. — И се готвеше да убие и третата последователка на тези две жени.

— Имате ли доказателства?

— Предадох пълен доклад на директора на „Крипос“ — отговори тя, като подаде на адвоката папката, която държеше пред корема си.

— Добре… Благодаря за вашето сътрудничество, госпожо Геринген. Преди да продължим нататък за обстоятелствата и мотивите на вашата постъпка, мой дълг е да ви обясня какво рискувате по време на процеса.

Сара знаеше това, но остави адвокатът да говори. Може би защото имаше нужда да го чуе, за да стигне информацията до съзнанието ѝ.

— Според нашето законодателство, което през 1971 година отмени доживотния затвор, съдебната система не осъжда на повече от двадесет и една години затвор с презумпция за реинтеграция на престъпниците. Или, с други думи, ако ви дадат максималната присъда, ще излезете от затвора на шестдесет години. Но ако се приеме, че е било нещастен случай, най-вероятно ще бъдете освободена.

Сара се замисли за тези двадесет и една години. Ще бъде на шестдесет години. Та това бе началото на старостта. Възрастта, когато една жена се надява скоро да стане баба, при условие че има деца, разбира се.

Адвокатът се канеше да продължи, когато вратата зад Сара се отвори. В стаичката влезе затворнически служител, явно с висок чин.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господин адвокат, но директорът на „Крипос“ държи да се срещне с вашата клиентка.

— Неговата среща е предвидена за след час! — протестира адвокатът.

— Да, но изглежда, че има съвсем нови данни, които той иска да сподели с госпожа Геринген веднага.

— Добре. Ще остана по време на срещата.

— Не се налага. Директорът не участва в следствието. Той държи да говори с госпожа Геринген само за да я информира за някои неща.

Адвокат Роси де Лука въздъхна, събра документите си и кимна на Сара. Каза ѝ, че ако има нужда от него, ще бъде в чакалнята. После напусна помещението. Почти веднага влезе висок плешив мъж, облечен в костюм. Сара позна началника си от агенцията и прочете по лицето му с фини стиснати устни, че новината, която той ѝ носи, никак няма да ѝ хареса.

Хенрик Валдберг винаги се бе срещал със Сара, за да я поздрави за резултатите от разследванията ѝ и за да ѝ каже колко се гордее с нея „Крипос“. Беше мъж, чиито недостатъци не можеше да открие дори тя, и който при всякакви обстоятелства, дори и най-лошите, показваше организираност, далновидно поведение и бързи реакции. Разбира се, беше сдържан, но никога не се колебаеше да слезе от пиедестала си, когато ставаше въпрос за защита на член от екипа пред правосъдието и медиите. Сега обаче Сара забеляза, че той се колебае да я погледне в очите.