Николя Бёгле - Заговорът

Това ѝ се струваше невъзможно. А жените вършеха този подвиг от хиляди години: да се борят, но без да проливат кръв… Да, може би феминизмът бе необуздан и агресивен, но не убиваше никого. За разлика от привържениците на мъжката доминация, които въпреки господството си бяха недоволни и убиваха всеки ден: чрез семейно насилие, чрез беззаконието в някои страни, където осъждат жената, въпреки че провинението е извършено от мъжа, чрез семейните вендети под прикритието за защита на честта, чрез уличното насилие и убийствата, подбудени от чиста омраза към жените. Сара бе поискала от полицията в Осло да премахнат термина „убийство от страст“ и да го заменят с „убийство на жена“.

Като оценяваше мъжката жестокост, Сара бе убедена, че ако мъжете са на мястото на жените, нямаше да са толкова търпеливи и демократични по пътя си за постигане на равенство. Не, те просто щяха да грабнат оръжията, да извършват убийства и да заменят порядъка.

На пръв поглед и тя, и всички жени от западните страни изглеждаха свободни — мислеше си Сара. Говореха, управляваха, гласуваха закони, обучаваха, творяха, обичаха, развеждаха се. „Само че декорът, в който всички живеем, е мъжки — разсъждаваше тя. — И всичко, което произлиза от този факт, ни дебне — унижението, презрението, подценяването. Един мъж не можеше да схване подобно нещо, защото не го изживява. На един мъж не се налага да понесе неучтива забележка за физиката си или сексистка шега, която поставя неговата интелигентност под съмнение, нито пък унижението да му откажат правото да се изкаже по някой въпрос, както и необходимостта постоянно да доказва своята компетентност. Той е наистина свободен, без във всеки момент да го грози изскочила отнякъде забележка.“

Сара разсъждаваше до каква степен това разследване ѝ подейства така, че за нея вече бе невъзможно да приеме всички тези обстоятелства, за да не живее в състояние на постоянен гняв. Знаеше, че никога вече няма да отмине с безразличие несправедливостта, че и тя, и всички жени бяха жертви, при това от доста дълго време.

— Бинг!

Телефонът ѝ извести, че е на по-малко от петдесет метра от дестинацията, и в същия миг гласът на коментатора в слушалката се извиси възбудено:

— Дами и господа, настъпи историческият момент. Виждаме първите кълбета на дима, който излиза от комина на Ватикана. И… О, да… Истина е, можем да потвърдим без съмнение: димът е бял! Конклавът е избрал новия папа!

Сара успя да се овладее. „Трябва да запазя разсъдъка си хладен. Не трябва да бързам“ — повтаряше си тя.

Малко по-нататък във вече пустата улица тя зърна зад ъгъла глухата алея, водеща към сградата, където трябваше да се намира убиецът. Направи няколко крачки и се спъна в празна бутилка от бира. Замръзна на място. Някъде напред в улицата без изход се затръшна врата. Сара се прикри до една стена.

— Какъв момент! Какъв невероятен момент! — възклицаваше журналистът в слушалката ѝ. — За момента само сто и двадесетте затворени в Сикстинската капела кардинали знаят името на новия най-висш духовник, което след няколко минути ще бъде разкрито на целия свят! Ах, какво тревожно очакване за двата милиарда католици в света, както и за цялото останало население на Земята! Още няколко минути търпение!

Сара хвърли поглед иззад стената и забеляза на ъгъла на глухата улица някакъв мъж. Не приличаше на убиеца. Беше опрял гръб в стената, вперил поглед в телефона си. Дали не бе някой най-обикновен гражданин, излязъл от дома си, за да усети „на живо“ вълнението на тълпата? Или съучастник на убиеца, застанал на пост? И в двата случая Сара нямаше избор. Трябваше да мине покрай него. А единственото ѝ оръжие бяха бдителността и бойните ѝ умения.

В това време Стиг Анкер, след като бе поставил членове от италианската мрежа на своята организация пред входа на сградата, приближи до стълбището. Изчака до последната минута и едва тогава обезвреди охраната на къщата, за да не разберат колегите им, че нещо им се е случило, преди новият папа да се появи на балкона.

Ослуша се, опрял гръб на стената до входната врата. Извади внимателно малко огледалце с телескопична дръжка и забеляза униформен мъж в горната част на стълбището. Ако тръгнеше срещу него, нямаше шанс. В сградата нямаше нито един прозорец, с изключение на последния етаж — прозореца, от който щеше да стреля. Но не можеше да стигне до него, като се изкатери по стената.

Пусна безшумно в краката си чантата с оръжието, което членовете от римската клетка му бяха осигурили, и взе гранатата със сълзотворен газ. С вид на разсеян турист, който търси по-добро покритие за телефона си, мина покрай стъпалата, като държеше мобилния си телефон в ръка, навел глава към екрана. Стъпи на първото стъпало. Постовият насочи оръжието си към натрапника и му извика да се оттегли.