Николя Бёгле - Заговорът

— Господине, мога ли да видя документа ви за самоличност, ако обичате?

— Ами аз…

Кристофър погледна Сара. Гърлото му бе пресъхнало, сърцето му биеше до пръсване от притеснение.

— Сара, аз…

Тя разбра.

Кристофър пристъпи към нея. Разделяше ги бариерата за проверка на бордните карти.

— Сара, струва ми се, че аз няма да дойда…

Тя кимна с глава, без да пророни и дума.

— Съжалявам, трябва да се върна в Осло. Симон има нужда от нас и…

— Трябваше да го направиш по-рано, Крис. Ти беше толкова смел, възхищавам ти се. Прав си. Симон има нужда от нас. Аз не мога да бъда до него, но ти трябва да бъдеш…

— Съжалявам, госпожо, но трябва да затворим вратите — намеси се стюардесата.

— Да…

Кристофър хвана лицето на Сара с две ръце. Тя усети, че той трепери. Целунаха се. В порива им имаше и любов, и споделена мъка.

— Кажи му, че го обичам и че много скоро ще се върна! — изрече Сара и бързо тръгна напред.

На Кристофър му се стори, че очите ѝ са мокри, но тя толкова бързо обърна глава, че не бе сигурен. Със свито сърце, обременен от чувството за вина, че я изоставя в последния етап на това ужасно разследване, Кристофър за малко не прескочи преградата, за да изтича след Сара. Желанието му да я грабне в ръцете си и да ѝ каже колко я обича бе толкова силно, че му причини болка.

Зърна я още веднъж през стъклото. Тя бе написала нещо на един лист и му го показа. „Не забравяй антибиотика си!“ После изчезна в ръкава, който отвеждаше към самолета. „Тази жена наистина е изключителна“ — помисли си Кристофър.

Залата за пътниците, чакащи да бъдат отведени към самолета, беше вече празна. Той седна. Всичко се случи толкова бързо, че не успя да прецени значимостта му.

Не усещаше нищо, освен празнота и дълбока самота. В момента погазваше всички съмнения, които скоро щяха да завладеят отново сърцето му и да го тормозят. Беше ли допуснал грешка, или реагира както трябва, за да не остане Симон без баща? Беше ли предал Сара, любовта на живота си, в името на своя племенник? Беше ли проявил подлост, като се страхуваше да поеме риск за онова, което щеше да се случи в Рим? Защо не намери начин да поговори със Сара за разследването на журналиста от „Моргенбладет“? За да му обясни тя най-сетне истината…

Изведнъж всички страхове, опасения, неизречени обяснения и несигурност се появиха едновременно в мозъка и в сърцето му. Кристофър сложи ръка на гърдите си, за да се опита да постигне някакво спокойствие.

Погледна към телевизионния екран над главата му. Някакъв информационен канал показваше насъбралата се вече тълпа пред катедралата „Свети Петър“ в Рим, както и комина, от който се очакваше отговорът. Бял или черен пушек щеше да се появи оттам? И кога на величествения балкон с гигантските колони щеше да се появи новият папа, за да благослови тълпата? В долната част на екрана течеше въпросът: „Кой ще бъде 268-ият папа?“. И Кристофър си помисли, че никой от журналистите не осъзнава значимостта му.

Като безкрайна червена змия по мраморните плочи на величествената зала за дипломатически аудиенции се извиваше шествието на кардиналите. В ярките си мантии те вървяха, водени от мъж, който носеше Божия кръст, а кохортата от хористи призоваваше Светия Дух да ръководи избора на следващия папа.

В дъното на залата, седнал приведен на папския престол, оттеглящият се папа, облечен в съвършено чистото си, без нито едно петно, бяло расо, приемаше процесията. Очите му бяха уморени, но благосклонни. Благославяше всеки член от шествието, преди кардиналите да влязат в Светия параклис, където щеше да се проведе изборът на неговия последовател.

В един ъгъл на залата стоеше София. Беше почти невидима. Наслаждаваше се на привилегията да е частен телохранител на своя кардинал и затова, въпреки правилата, със специално разрешение, можеше да бъде до него във всеки момент. Тя дебнеше с изострено внимание всяко движение на папата и чакаше с нетърпение момента, когато нейният кардинал ще мине покрай Негово Светейшество.

Песнопенията на хора се повтаряха до безкрайност и опияняваха с един същ призив към Господ Бога: „Ела, Свети Дух, създателю, навести душите на твоите предани верующи. Изпълни с милост отгоре сърцата на тези, които си създал“.

София не можа да сдържи усмивката си, като слушаше тази покана, молеща Светия Дух да вдъхнови всеки кардинал и да напътства неговия вот. Предстоящият избор бе твърде далеч от Божието вдъхновение. Всичко бе подготвено така, че кардинал Клещински да спечели гласовете. Всеки от присъстващите тук мъже бе посетен не от Светия Дух, а от самия кардинал, който бе обещал на всекиго пост, отличие, награда, догматична ориентация в негова полза, ако бъде избран. А за най-своенравните и упоритите бе запазил заплаха от разобличаване на някой плътски грях, който те се надяваха да остане забулен в тайна. Нищо не бе оставено на случайността — дори оттеглянето на папата, уговорено със събрата му. То бе планирано от месеци, ако не и от години, като се имаше предвид другарството им още от младини.