Николя Бёгле - Заговорът

— Някаква изява с гръм и трясък по време на ръкополагането на новия папа. Сигурно за това се подготвя. Всички погледи ще са насочени към площад „Свети Петър“ в Рим.

— И най-вече към балкона, откъдето ще се чуе прочутата фраза Habemus papam 46 46 Имаме папа (лат.). — Бел.прев. и откъдето ще видим как новият папа произнася благословията си Urbi et orbi .

— Какъв по-подходящ момент да те чуят възможно най-голям брой хора от цял свят.

— Само че какво може да направи тя? И какво ще каже?

— Като имам предвид това, което Катрина Хагсбак и Шафи Райнвасер се канеха да оповестят, вярвам в стойността на разкритието. Интересува ме как да спрем убиеца? Този път трябва да го спрем, преди да пристъпи към действие. И единственото нещо, което виждам, е, че той е стигнал до същия извод като нас: жената, нарекла себе си Людмила, ще се опита да извърши подвиг там, където са насочени камерите. С други думи — на балкона, където ще се появи новият папа. Убиецът най-вероятно ще се опита да достигне мишената си на балкона чрез стрелба от далечно разстояние. Само така може да стане.

— Логично е — съгласи се Кристофър.

— Трябва да открием най-доброто място за стрелба отдалече. Той ще бъде там.

Само че Сара не бе най-добрият експерт, който можеше да определи точното място, и затова се обади на свой колега, който бе много по-навътре от нея в тази област.

Докато тя разговаряше, звънна телефонът на Кристофър. Томас Холм, репортерът от „Моргенбладет“. Кристофър се поколеба. Не искаше Сара да чуе разговора. От друга страна обаче, щом като журналистът го търсеше, значи бе напреднал в проучванията си. Кристофър реши да използва моментната разсеяност на Сара, която говореше с Осло, и натисна зелената слушалка.

— Да.

— Имам новини.

— Казвайте бързо.

— Боя се, че това няма да ви хареса.

— Казвайте…

— Анализирахме снимката на вашата съпруга, заснета на касата за тол такса, с помощта на програмата за възстановяване на изображения във вестника, която направо сътворява чудеса. Също така направихме и няколко пресмятания. Като се вземе предвид сянката на лицето, намиращо се на задната седалка, часът, в който снимката е направена, и разположението на главата по отношение на покрива на колата, няма съмнение, че става дума за дете.

— Какво? — възкликна Кристофър.

Сара се обърна към него, за да го попита дали всичко е наред. Той ѝ направи утвърдителен знак, но всичките му сетива бяха в стрес.

— Съжалявам, господин Кларънс, но това не е всичко.

Слънчевият възел на Кристофър потрепери, когато той си пое дъх.

— Слушам ви.

— В деня, в който госпожа Геринген е заснета с това дете на задната седалка, е подадена жалба от един баща в Осло за отвличането на сина му. Сверихме часовете със съобщението за изчезването на момчето. Това е станало два часа преди охранителната камера на касата да заснеме госпожа Геринген.

— Кажете ми, че детето е било…

— Съкрушен съм. Детето е намерено мъртво в пристанището на Ставангер приблизително месец след изчезването му.

Студена пот обля Кристофър. Той затвори телефона и отвори прозореца, като се надяваше, че чистият въздух ще успокои бурята от въпроси, която бушуваше в мозъка му.

— След няколко часа ще знам кое е най-доброто място, откъдето може да се стреля — оповести Сара, като също затвори телефона си. — Може би имаме шанс. — После обърна глава към Кристофър: — Добре ли си? Имаш умислен вид.

— От колата е… Емоциите, умората, аз… Ще ми мине.

Кристофър и за миг не допускаше, че Сара може да причини зло на някого, още по-малко на дете. Тя бе човекът, на когото той имаше най-много доверие от всички хора на света. Непременно имаше някакво обяснение. Само че когато Сара сложи ръка върху бедрото му, Кристофър положи усилие да не се отдръпне.

Когато таксито спря пред входа на летището в Лайпциг, Сара вече бе резервирала билети за полета им до Рим. Самолетът излиташе след по-малко от четиридесет и пет минути. Те се затичаха към изход 2, както бяха прочели върху електронното табло, а в това време по уредбата прозвуча съобщение за последно повикване на пътниците Кларънс и Геринген.

Сара стигна първа до изхода и представи билета и паспорта си на усмихнатата стюардеса, която ѝ пожела добре дошла. Кристофър дотича няколко секунди по-късно. Вече преминала през автоматичната врата, Сара му протегна ръка.

Кристофър извади паспорта от джоба си и се канеше да го покаже на стюардесата, когато спря, осъзнал нещо очевидно. Може би последното разкритие на журналиста за смъртта на малкото момче, което Сара бе придружавала, ускори решението му. Изведнъж го обзе панически страх да не загуби живота си и да остави Симон за втори път без баща.