Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

И тя му показа.

— Да, ама това е друго — настояваше Кристофър. — Това е много повече от слънцето и звездите, и луната. И много повече от целия свят.

Смълчаха се, опитвайки се да обмислят тази твърде сложна материя.

— Боли ли те ръчичката, мило? — попита накрая Каролайн. Беше го взела при себе си, защото той не можеше да заспи. Сега двамата седяха в притихналата къща, докато другите две деца спяха.

— А-а, не толкова много — отвърна Кристофър. Баща му може да не беше особено добър в обясненията на любовта, но им беше внушил силна антипатия към сълзите. — Татко би се гордял с мен, нали?

— И то много — Каролайн погали немирната коса на сина си и се замисли за съпруга си — какви ли опасности го дебнеха, дали всичко беше наред, в коя държава беше изчезнал.

Убих човек , спомни си тя какво й бе съобщил след мисията в Пуерто Рико. Каролайн нямаше представа защо се бе сетила за това точно сега, докато утешавате неспокойния им син. Дори тогава тези думи бяха прозвучали някак странно, особено като се имаше предвид, че Джеръми винаги й бе изглеждал миролюбив, мил човек.

Преди ООЗ.

Промени го отрядът. Бавно, но сигурно. Както растящата брада променя лицето на мъжа. Започна се от Школата за нови оператори — всички тези безкрайни дни, след които си идваше изтощен и с глава, пълна с предстоящите задачи, които не му позволяваха да се отпусне и да си побъбрят. После той събра екипа и замина за Пуерто Рико.

Последваха кошмарите и гневът, припомни си тя. Сега Джеръми като че ли изпитваше само това чувство. Животът с него бе като разходка из минно поле. Никога не знаеш кога една погрешна стъпка ще взриви целия ден.

— Мислиш ли, че татко е супергерой? — прекъсна мислите й Кристофър.

— Не знам. Ти какво мислиш? — Каролайн го целуна по главата. Джеръми имаше забележителни способности; тя не се съмняваше в това. Само ако можеше да се научи да цени и красотата на заобикалящия го свят.

— Аз мисля, че той е точно такъв — обади се отново Кристофър. — Той изчезва, когато някой е в беда. Има пистолет и арестува лошите хора.

— Тук си прав — рече майка му.

— И никога не ни казва нищо за мисиите си. Е, почти нищо. И ни носи подаръци, защото сме деца и мисли, че нищо не знаем.

— Може би — рече Каролайн, — но това значи, че и ти си един малък супергерой, нали? Смяташ ли, че имаш необикновени сили?

Това изискваше малко размисъл.

— Ами не-е — каза той накрая. — Супергероите не си чупят ръцете.

Каролайн се усмихна на подаръците, който й бе направил Джеръми: три чудесни деца, хубав дом. Може би животът нямаше особен смисъл в моменти като този, но имаше ли идеален живот? Джеръми нямаше да остане вечно в ООЗ. Един ден щеше да се завърне окончателно у дома и супергероят от ФБР щеше сам да обясни на децата колко ги обича.

Сирад се върна в офиса освежена, макар и не особено подготвена да се изправи срещу надвисналото предизвикателство.

Ако казаното от „Не мога да топя в манджата“ беше истина, то тогава хората, опитващи се да проникнат в най-големите тайни на „Бордърс Атлантик“, представляваха голям проблем. Разправиите с физиците и математиците от криптографската секция на „Куантис“ бяха достатъчно трудни. Заниманията с объркващата сложност на онези сили, които стояха зад проникването, направо й изкарваха ангелите.

— Къде се загуби? — попита Хамид. Той влезе в офиса й, без да чука, и се просна в едно кресло. — Онзи факир от „Заешката дупка“, Рави, обърна целия град, за да те търси.

— Какво искаше? — попита Сирад, като насочи дистанционното към екраните пред себе си и започна да прескача по новинарските канали.

— Не ще да каже. Твърди, че е само за твоите очи.

Сирад захвърли дистанционното на бюрото си и се вгледа в екраните, които бълваха репортажи за самолетните катастрофи и разрушените от взривове сгради. В горния ляв ъгъл на всеки от екраните се четеше: ОПАСНОСТ ОТ ТЕРОРИСТИЧНА ЗАПЛАХА. КОД „ОРАНЖЕВО“. Постоянно изписваният текст в долния край пък съобщаваше мнението на световната общественост, реакциите на Белия дом, както и растящия брой на убитите. Другата част от екрана — извън надписите — се разделяше в повечето случаи на две — между „експертите“ и водещия новините.

— Това е проклет цирк — рече Сирад. — Изцяло нов психологически феномен, при който телевизионните мрежи омайват зрителите си с някакъв змийски рефлекс, основан на страха. Само в Америка можем да заменим драмата с реалността в забавленията и реалността с драма в новините. Напълно побъркана работа.