Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Бяха стреляли близо четиридесет и пет минути под такова силно слънце, каквото Джеръми дори не си бе и представял. Както беше казал полковникът, то изглеждаше дружелюбно, но можеше направо да повали човек.

„Линията“, както я наричаха, представляваше равно пространство, насипано с чакъл, завършващо с триметров земен насип. Мишените се местеха с помощта на механично задвижван кабел, простиращ се на около двайсетина метра. След съответната команда школниците можеха да се обръщат, да бягат, да се търкалят или да пълзят по посока на мишените, както ида стрелят в тях от разстояние, но не по-малко от петдесет метра.

Трима инструктори стояха непосредствено зад школниците, докато те се упражняваха, а полковникът беше малко по-назад и спокойно наблюдаваше заниманията на открито.

За скоростния тактически или така наречения „ударен“ курс се бяха записали общо деветима стрелци — всичките мъже. Доколкото можеше да се съди по облеклото им, Джеръми беше единственият цивилен.

— Хуан Емануел Ксавиер Субеалдеа — представи се мъжът с „лайняната“ мишена. — Всички ме наричат Пушкалото, защото съм брийчър 26 26 Боец от щурмовите групи на Специалните части, квалифициран в проникване във вражески укрития и в спасяване на заложници. В случая се има предвид тежката карабина, която е основна част от въоръжението му. — Б.ред. . Или заради стрелбата ми, а? — Той спря да зарежда пълнителите си, за да се ръкуват. — Познаваме ли се? Изглеждаш ми познат отнякъде.

Страхотно , помисли си Джеръми.

— Едва ли — каза той. — Само, при условие че харесваш Шекспир. Работех за една пътуваща театрална трупа извън Вашингтон.

Джеръми последва останалите школници и отиде да издърпа мишената си, а Пушкалото го следваше по петите.

— Сигурен ли си, че не те познавам? — запита мъжът. Той изплю малко сдъвкан тютюн върху един пълзящ наблизо скорпион. — Работя от години в разузнаването и съм голям физиономист.

— Съжалявам — Джеръми се наведе до едно сандъче с амуниции 45 калибър и напълни джобовете си с патрони за следващия тур по стрелкови упражнения.

— О, майната му, сега се… — отново започна мъжът.

Джеръми усети как по гърба му пропълзява тръпка.

— Виж, съжалявам, човече — каза Пушкалото, като се увери, че никой не ги слуша. — Надявам се, че не съм те уплашил, но както ти казах, не забравям лица.

Джеръми не знаеше как този човек го е разпознал, но по всичко личеше, че всеки момент ще разбере.

— Ти трябва да си ПП 27 27 Съкращение на термина „под прикритие“. — Б.пр. , нали?

— ПП ли? — Джеръми изглеждаше озадачен. — Какво означава това?

Пушкалото се засмя многозначително.

— Нищо няма да раздрънкам. Преди няколко месеца се върнах от Националната академия в Куонтико. Един от нашите инструктори беше от ООЗ и ни разведе из сградата им. Там видях твоя снимка на стената. Говореха, че си оправил някаква страхотна бъркотия в Пуерто Рико и те били наградили с медал за заслуги.

Двамата мъже вървяха известно време мълчаливо.

— Съжалявам, че повдигнах тази тема — каза Пушкалото. — Просто разбрах, че си голяма работа, и исках да ти кажа, че те уважавам.

Джеръми почувства как от стомаха му се надига буца и засяда в гърлото му. Това беше задача под прикритие от Група II, при която не се предвиждаше подкрепа. Беше операция от изключително значение в национален мащаб — мисия, която можеше да има и много тежки, дори фатални последствия. Беше се появил тук преди по-малко от три часа и вече беше разкрит.

— Наистина човече — увери го Пушкалото. — Толкова по тоя въпрос. Мъжката.

Джеръми извади пистолета и пъхна новия пълнител. Не знаеше дали лекото щракване внася допълнителен смисъл на това, което щеше да каже.

— Казвам се Уокър — рече той. — И както ти казах, съм фен на Барда 28 28 Барда — известно прозвище на английския драматург Уилям Шекспир. — Б.пр. , нищо друго.

— Мамо, татко още ли ни обича? — попита Кристофър. Малкото момче се бе свило в скута на майка си на дивана във всекидневната. Шина от светлозелено фибростъкло обхващаше ръката му от кокалчетата на пръстите до рамото.

— Разбира се, че ни обича — увери го Каролайн. — Татко те обича повече от всичко на земята, на луната и на звездите, взети заедно. Нали винаги така ти е казвал?

— Така е — рече средното от трите деца, — но защо му трябва да обича луната и слънцето, и звездите?

Каролайн се замисли. Момчето имаше право.

— Само така се казва — рече тя. — Това е същото, както когато разпериш широко ръце и ми кажеш, че ме обичаш толкова много.