Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Еър форс Уан. Пазителят. Самолетът на Съдбовния ден. Самолетите, използвани да превозват президента над петте континента, се смятаха за едни от най-сигурните летателни апарати в света.

„Използвай тежестта на противника срещу самия него — припомни си Кейлъб, като не позволяваше болката да го разсейва. — Съсредоточи се върху мисията“.

Той спря колата си покрай натоварения двулентов път между предградията, включи аварийните светлини и отвори предния капак.

Повреда в колата беше най-идеалното прикритие, което познаваше. Вече никой не спираше заради загазили шофьори край пътя. Поне не и в тази част на страната. Обикновено гледаха в обратната посока и се правеха, че не са го видели, за да не се чувстват виновни. Завираха носове във „Вашингтон Пост“, в булевардни романи или преглеждаха служебни материали — всичко, което можеше да отвлече вниманието им от неволите на другите.

Кейлъб излезе от колата, отиде отпред, вдигна капака и се наведе, преструвайки се, че проверява нещо в двигателя.

Каква ирония — най-добрият начин да се скриеш беше да се изправиш и да махаш на хората, за да те забележат.

След няколко минути Кейлъб отиде и отвори багажника. Извади една тежка торба и я пусна в отводнителната канавка до пътя. Наблюдаваше минаващите шофьори, за да забележи поне един, който се взира в омотаната му с бинтове глава. Но всички гледаха право пред себе си, по-скоро с твърдото намерение да отминат мълниеносно спрялата колата, отколкото да помогнат на човек, който изглежда като избягал от „Бърза помощ“.

Когато събра достатъчно сили, Кейлъб нарами торбата и, без да обръща внимание на минаващите превозни средства, се спусна по лекия склон между дърветата.

Четвъртък, 17 февруари

17:18 по Гринуич

Овалния кабинет, Белия дом

— Какво става, за бога? — попита вицепрезидентът, минавайки като вихър покрай двама униформени морски пехотинци и нахлувайки в Овалния кабинет.

Венабъл стоеше изправен зад катедрата си, обхванал я с две ръце. Изглеждаше притеснен, кожата му беше бледа и влажна като на наркоман, очакващ следващата доза.

— Седемнайсет килограма… Почти четирийсет фунта радиоактивни материали — отвърна Хавлок. Той се бе облегнал на едно бояджийско скеле, оставено от работниците.

— От Луисвилския университет, така ли? — беше чула новините по радиото, докато пътуваше насам.

— Главно изследователски изотопи — обясни Олрид. Той, Вик и Чейз се бяха пръснали на различни места из Овалния кабинет, сякаш липсата на бюро бе премахнала гравитационната сила на президента. — Цезий, иридий, все гама излъчващи материали, които са между най-опасните.

— Обяснете ми го отново — рече Венабъл и вдигна лявата си ръка, като че ли искаше да дирижира някаква информационна симфония.

— Радиологичните материали се разделят на три основни категории — продължи Олрид. — Алфа, бета и гама излъчватели. Естествената имунна система на човека може да се справя добре с алфа и бета-частиците, но не и с гама-частиците. Моите хора ми обясниха, че всеки заинтересуван от изработване на УРР би искал…

— УРР ли? — прекъсна го президентът. — Казах ви, че не искам никакви съкращения.

— Устройство за разпръскване на радиация — намеси се Хавлок. Останалите кимнаха, като че ли знаеха за какво става дума.

— Така нареченият „мръсен снаряд“ — дообясни Олрид. — Ние винаги сме се страхували да не би лошите момчета да се доберат до ядрените оръжия, но всъщност знаем, че е най-вероятно да използват УРР. То е много по-евтино, лесно за конструиране, леснопреносимо и не подлежи на проследяване.

— И, слава богу, не чак толкова смъртоносно — рече Бийчъм. Тя си съблече палтото и го хвърли на дивана. — Говорим за конвенционален експлозив, опакован в радиоактивен прах, Дейвид, който може да бъде всякакъв — изотопи, използвани за производството на различни уреди, медицински импланти или отпадъци от ядрените електроцентрали.

— Идеята е да се предизвика взрив, който да разпръсне радиоактивния материал в околната среда — добави Олрид. — Според специалистите по телевизионните новини, след такъв взрив околната среда ще бъде облъчена и непригодна за хиляди години напред, но това не е вярно. Повечето от изотопите имат къс период на разпад и слизат до безобидни равнища в рамките на няколко дни… и дори на часове.

На лицето на Венабъл се появи израз на леко облекчение.

— Тогава защо медиите не споменават това? — попита той.