Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Ню Йорк беше затиснат от най-лошата снежна виелица от десетилетия, но сега, когато Сирад излезе от „Албъмърл Билдинг“, снегът вече бе започнал да се топи. Три нощи подред беше спала в службата, показвайки се от „Заешката дупка“ само за да вземе душ или да дремне на дивана в кабинета си.

Студеният въздух докосна с прелестна свежест лицето й и тя се запъти по Пето авеню, за да завие малко по-надолу в южна посока. Всеки друг ден тя би поискала служебна кола, но не и тази сутрин. Ясното слънце топлеше лицето й, мирисът на сняг и празни улици изпълваше ноздрите й.

„Няма смисъл да пълзя по улиците с кола — бе решила тя. — Метрото ще свърши по-добра работа“.

Отне й двайсет минути, за да стигне до Гранд Сентръл, да вземе влак №7 до Таймс Скуеър и да се прехвърли на влак №3 до улица „Кристофър“. После трябваше да върви малко пеша до „Сохо Хауз“ на Девето авеню, където спретнатият служител на рецепцията я поздрави още на прага на единствения в Ню Йорк хотел за хора със специални членски карти.

— Ще му звънна в стаята — каза чиновникът с изтънчен британски акцент. Сирад се замисли откъде ли се бе появил този пореден „англичанин“ в сърцето на Ню Йорк.

Само след минутка от асансьора слезе висок чернокож мъж с жилетка от камилска вълна и тъмносиви панталони. Той кимна без повече любезности и задържа вратата, докато Сирад влезе в кабината. Качиха се до четвъртия етаж, където чернокожият я отведе до сервирана за двама маса в един почти празен ресторант.

— Дойдох възможно най-бързо — рече мъжът. — Какво се е случило?

Изглеждаше малко уморен от пътуването.

— Имаме проблем.

— Сега ли го забеляза? — попита той. — Моля те, не казвай, че съм летял дотук само за да ми кажеш, че имаме проблем.

Една грациозна келнерка се понесе към масата им на осем сантиметрови токчета и леко се наведе до тях с някаква смесица от арогантност и финес.

— Здравейте — рече тя, опитвайки се да привлече вниманието на мъжа. — Еспресо?

Сирад кимна.

— Вода — поръча той. — Газирана. Донесете ми голяма бутилка.

Жената се усмихна и се обърна, оставяйки зад себе си лек аромат на бадемова пудра.

— Някой е атакувал системата „Куантис“ — каза Сирад, когато останаха сами. — На този етап е по-скоро наблюдение, но въпреки всичко са положени доста висококвалифицирани усилия.

— Не мислиш ли, че това ми е известно? — каза й той. Програмният мениджър на ЦРУ не виждаше смисъл да уточнява своите източници или методи.

— Мичъл каза ли ти, че открихме кои са натрапниците? — попита тя.

Г-н Хох сключи пръстите на ръцете си и потри дългите си палци един в друг.

— Продължавай — рече той.

— Програмистите и математиците, които създадоха софтуера за кодиране на „Куантис“, са добавили към него нещо като електронен капан и система за проследяване. Обясниха ми, че служи като кибернетичен радар, който открива наблюденията отвън, преди те да са се превърнали в широкомащабни атаки.

— Не обичам загадките — каза Хох.

— Рано тази сутрин проследихме нещо, което изглеждаше като пасивен наблюдател, качен на неизвестен сървър в Делхи.

— Изненадва ли те това? — попита мъжът. — Те се опитват да прикрият следите си.

— Проследихме го до имейл адрес с Хотмейл акаунт, в който е влизано от Интернет кафене във Ванкувър, което е практически достъпно за всеки.

— Е, все пак е нещо, нали? — каза Хох, Келнерката донесе водата и еспресото и се отдалечи.

— Едва ли; Това кафене съвсем не разполага с необходимия капацитет за осъществяване на такова невидимо наблюдение на системата ни.

— Тогава как са го направили?

— Ами… не са го направили — отвърна тя.

— Моля…

— Това е примамка. Твърде умно… но не там е въпросът. Проблемът е в това, което се подразбира от последните наблюдения.

Сирад отпи от кафето си. После измъкна писалка от джоба си и написа пет букви върху дланта си. Показа му ги.

— Невъзможно — рече Хох. В очите му се четеше неподправен шок. Сирад разбираше, че той не може да повярва на очите си, макар да бе видял какво ли не.

— Възможно е — Сирад бавно изблиза мастилото от кожата си и изтри дланта си с една салфетка. — Факт. Сега знаеш защо те повиках. Трябва да говоря с…

— Тя няма да говори с вас — рече Хох. Има редица затруднения.

— Какво ще кажете за затрудненията, които ще възникнат, ако тя не ме приеме?

Хох се замисли за момент. В ресторанта влезе друга двойка, която се настани сравнително далеч, откъдето не можеше да чуе разговора им.