Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Той остави листовете върху стъклената повърхност на витрината.

— Малко е скъпичък за моя джоб — призна Джеръми. — Но наистина е много красив.

Елис побутна формулярите към него.

— Съжалявам, но знаеш какво казват — нищо не е свършено, докато не се свърши и бумащината. Тури си подписа тук.

Елис му подаде една писалка.

— Ей! Да не се опитваш да ми вземеш работата, полковник? — чу се глас зад тях.

Джеръми се обърна към една поразително красива руса жена, наближаваща трийсетте. Изглеждаше във форма и облеклото й напомняше доста това на Елис чак до 45-калибровия револвер върху атлетичното й бедро.

— А, ето го и шефа! — каза Елис. — Джеръми Уокър, запознай се с дъщеря ми Хайди. Хайди, г-н Уокър точно се разписваше тук.

Джеръми се опита да прикрие изненадата си от силата на нейното ръкостискане и лъчезарността на усмивката й.

— Зачислила съм ви в барака Б. Ще намерите чаршафи и одеяло до леглото си. Столовата е близо до Първи полигон.

Хайди заобиколи витрината и застана до баща си. Заедно изглеждаха поразително: един корав мъж и неговото закалено и силно поколение.

— Тогава ще си взема нещата — каза Джеръми, подписвайки формулярите. — Кога започваме стрелбата?

— Събираме се в аудиторията в единайсет — каза му полковникът и посочи картата до Джеръми. — Тук ще видиш всички полигони, тренировъчни зони и приспособления. Бих искал да кажа, че всичките хиляда и четиристотин декара от нашето ранчо са отворени за школниците, с изключение на защрихованата зона. Това е моето лично пространство. Там не се ходи.

Джеръми проследи пръста на полковника до една ясно очертана зона от картата.

— Сега му е времето да се запознаеш с картата и да поразгледаш наоколо — рече полковникът. — Не забравяй да пиеш много вода и да се намажеш със слънцезащитен крем. Тексаското небе изглежда приятелско, но ще те ухапе, ако му позволиш.

— Благодаря — кимна Джеръми, хвърли последен поглед към 45-калибровия във витрината и се обърна към вратата. Беше му необходим доста самоконтрол, за да не огледа жената.

— Какво мислиш? — попита тя, след като Джеръми си тръгна. Гледаше го как слиза от верандата и изчезва зад ъгъла.

— Приятен тип — рече полковникът, после бръкна в близкото чекмедже и измъкна кафяв плик. Вътре се намираше всичко, което неговото разузнаване бе открило за Джеръми Ендрю Уокър от Бърк, Вирджиния.

— Красив негодник — кимна дъщерята. — Женен ли е?

— Не и според доклада — прочете Елис. — Но ти знаеш правилата.

— Правилата — тя въздъхна. — Вече съм голяма. Трябва да спреш да се отнасяш с мен като с фермерска щерка.

— Заеми се с документацията, скъпа — каза той, целувайки я по загорялата буза. С готовност би жертвал живота си за Хайди, но правилата, за които бе споменал сега, бяха предвидени да защищават нещо далеч по-скъпо.

Кейлъб излезе от междущатската магистрала С-95, северно от Вашингтон, при изход №27, след като беше шофирал повече от четири часа от Ню Джърси. Въпреки болката в главата, която туптеше със силата на пневматичен пистолет, той трябваше да спре още веднъж, преди да се отправи към „Хоумстед“. Баща му го бе натоварил с отговорната задача да създаде свой собствен проект „Меджидо“ и нищо на този свят не можеше да му попречи да положи основния му камък.

Кейлъб се измъкна от натоварения трафик, излезе от магистралата и обърна наляво. Продължи на изток близо два километра, по път №117, а след това надясно към една двулентова магистрала.

Сребристият му форд „Таурус“ пасваше добре на останалите коли на пътя. В крайна сметка Вашингтон беше град на чиновници, сборище на еднакви посредствени служители, възпитани от правителството да пренебрегват всичко, освен вкусния обяд и хубавите коли.

Благодаря на господ за безразличието, помисли си той. Хората в тази страна бяха загубили вярата си в бога. Бяха забравили за светостта на семейството, на родината. Родината, която значеше много повече от шанса за благополучие и богатство, който чужденците виждаха в нея. Американците бяха загубили чувството си за принадлежност — вярата, че съществува нещо, за което си заслужава да умреш. А когато загубиш вяра в голямата цел, за която си заслужава да умреш, губиш и смисъла на живота си.

Пронизващата болка в главата на Кейлъб непрекъснато му напомняше, че е все още жив. „Прегърни я — помисли си той. — Болката е само слабост, подвеждаща тялото“.

Той шофира още известно време, докато видя синьо-белите стълбове, обозначаващи границите на военновъздушната база „Ендрюс“. Тя се разпростираше на осемдесет хиляди декара, заобиколени от хаотично пръснатите предградия на столицата. Никой нямаше да го закача, ако спреше встрани до пътя. Покрай асфалта имаше само дървета. Охраната беше съсредоточила вниманието си върху самото летище, защищавайки много важната инфраструктурна зона, короната на американския въздушен транспорт: Президентската авиотранспортна група.