Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Ще се опитам — рече той накрая. — А Мичъл? Той доколко е в течение?

— Мен ли питате? — каза Сирад. — Този кучи син, който ми извиваше ръцете за информация, която вече знаеше… който ме прие на работа заради способността ми да прелъстявам, а после ме отблъсна, когато я използвах. Човекът, който ме въведе в „Бордърс Атлантик“ като експерт под прикритие, за да ми каже по-късно, че цялата проклета компания е едно прикритие!

Тя заговори малко по-високо и разпалено, но Хох не направи нищо, за да я успокои. И без това никой не би й повярвал.

— Целият живот на Джордън Мичъл е като черна дупка, пълна с тайни. — Тя спря навреме и се опита да се овладее. — Ето защо те извиках тук. Ако искаш да откриеш къде води всичко това, трябва да започнеш от Мичъл.

— Вие трябва да сте господин Уокър — каза мъжът. Още преди да го види, Джеръми вече бе усетил присъствието му.

— Полковник Елис. За мен е чест да се запозная с вас, сър.

— Никакви „сър“ тук, синко. Освен ако не си дошъл да излизаш с дъщеря ми или да ми продадеш кон.

— Нито едното, нито другото — засмя се Джеръми. Той незабавно хареса непосредствения тексасец. — Тук съм за един скоростен тактически курс. Името ми е Джеръми.

Той подаде ръка от колата и се здрависа с полковника.

— Бък Елис — каза мъжът. — Повечето ме наричат Полковника. Отговарям почти за всичко тук. Хайде, ела. Ще те разведа наоколо.

В досието на Елис пишеше, че е метър осемдесет и пет, но той изглеждаше по-висок. Силно загорял, легендарният боец носеше измачкани панталони с цвят каки, небесносиня риза с перлени копчета и шапка с козирка, на която пишеше „Хоумстед“. Под яркожълтата кърпа около врата му се люлееха слушалки, а 45-милиметровият „Лес Беър“ от неръждаема стомана се подаваше от специалния кобур за бързо изваждане „Де Сантис“. Джеръми забеляза, че в многобройните джобове на панталона му има още много неща, включително и уред за нощно виждане. Подаваше се и дръжката на голям боен нож и върхът на някакъв друг инструмент. Явно Елис обичаше всичко да му е под ръка.

— Мога ли да взема оръжието си? — попита Джеръми. Въпросът беше съвсем очевиден, предвид оборудването на полковника.

— Както искаш. Насърчаваме школниците да носят личното си оръжие през цялото време, докато са в имението — рече Елис. — Едно от първите правила за притежаване на оръжие е отговорността.

— Добре казано — съгласи се Джеръми. — След като се регистрирам, веднага ще си го взема.

— Откъде си? — попита полковникът, без да се интересува от други подробности. Той заобиколи шевролета на Джеръми и се запъти към първата сграда по покритата с чакъл алея.

— От Вашингтон, окръг Колумбия. Живея в западната част на Вирджиния — наричат я „конската област“.

— Да, знам я добре. Прекарах доста време там през трите години, докато служих в Пентагона — рече Елис. Той леко накуцваше с десния крак. Джеръми беше чел за заслугите му и за награждаването му с „Пурпурна звезда“ и се чудеше как този човек още е в състояние да ходи. — Обичаш ли конете? Харесва ли ти да яздиш?

— Хм, никога не съм имал достатъчно време за това — призна Джеръми. — Живея там само защото обичам провинцията. Спокойно е, нали разбирате? Намерих работа в града, но не ми се живееше там.

— Разбирам — каза Елис.

Двамата мъже изкачиха двете стъпала към покритата с навес тераса. До предната стена бяха наредени дървени люлеещи се столове — по четири от двете страни на остъклената врата. Елис я отвори и въведе Джеръми в един магазин за подаръци, пълен с тениски, шапки с козирки и чаши за кафе. Във витрина до касата бе изложен впечатляващ асортимент от обикновени и спортни пистолети.

Покрай задната стена бяха подредени грижливо смазани бойни карабини и пушки — помпи с уголемени пълнители.

— Внушителен арсенал — отбеляза Джеръми. Той отиде до една витрина за кобури, кожени чантички за носене на пълнители и ръчно изработени широки колани.

— Големи играчки за големи момчета — засмя се Елис. Стените, по които нямаше оръжия, бяха покрити със снимки на мъже със сурови лица и камуфлажни облекла. Местен художник бе изрисувал и няколко плаката с вдъхновяващи пасажи от Библията. — Обичаш ли да стреляш с дълги дула?

— Харесвам всичко, което гърми — призна Джеръми. Той се наведе над една витрина с пистолети и заразглежда голям 45-калибров револвер. — Голяма красота, човече.

— Това е хоумстедско пушкало. Правят го специално за нас — каза Елис, после отиде до задната стая и се върна с няколко листа хартия. — Струва три хиляди четиристотин деветдесет и пет долара с ДДС, ако се интересуваш. В края на седмицата ще вземем кутия с амуниции и ще го пробваме.