Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Хамид не виждаше смисъл да я окуражава. Лично той предпочиташе Си Ен Би Си.

— Какво друго знаеш за „Мозъчната лаборатория“? — попита Сирад, сменяйки темата.

— Само това, което са ми разказвали. Никога не съм бил там.

— Рави иска да изпратим там нашия малък екип и да работим в изолация, докато не разрешим проблема.

— Защо? — запита Хамид. — Мозъчната лаборатория се намира на един час път извън града, край един увеселителен център. На седемнайсетия етаж вече имат достъп до техните основни компютърни устройства и софтуера им.

— Мисля, че е изплашен — рече Сирад. Тя се загледа през бюрото към бившия си любовник. Бе минала почти година, откакто за последен път се бяха отдавали на плътски удоволствия. Поради някаква причина това й се стори много отдавна.

— Изплашен от какво? „Заешката дупка“ е добре защитена — дори се смята за непроницаема.

— Наистина ли ме обичаш, Хамид? — попита Сирад, като неочаквано промени темата отново. Не искаше Хамид да узнае истината за „Куантис“. Не и сега.

— Все още те обичам — каза той, без да може да скрие мъката в очите си.

— Съжалявам, знаеш ли — каза му Сирад. — Не мислех, че ще се осмеля да ти го кажа.

— Ако наистина съжаляваш, защо така и не ми обясни? — попита Хамид. — Защо ся тръгна, без дори да си кажем „сбогом“? — Той само се опитваше да научи причината.

— Не е лесно за обяснение. — Тя се обърна отново към телевизионните екрани. Миналото не беше нещо, към което обичаше да се връща.

— Никога не си се доверявала някому, нали? Някога не си вярвала, че някой би направил нещо за теб просто така, защото те обича?

— Значи Рави иска да ме види, така ли? И кога?

— Не ти харесва да те нараняват, нали? — попита Хамид. — Постъпваш коравосърдечно, но не обичаш болката.

— Съжалявам за това, което се случи между нас — повтори тя. — Грешката не беше твоя.

— Съжаляваш, че се е случило или че е приключило? — Хамид говореше тихо, като любовник, който все още се надява.

— Съжалявам… — промърмори тя, — но не знам разликата.

Вечерята се забави доста за повечето от школниците. Полковник Елис винаги се стараеше да не лепнат на „Хоумстед“ прозвището „ранчо за летни развлечения“ и юркаше здраво подопечните си. Точно както го беше правил и в Специалните сили. Когато към седем часа звънецът за вечеря най-после удари, повечето от новопостъпилите не искаха нищо друго, освен дебела пържола и всичките течности, които можеха да погълнат.

— Не ни беше казал, че си такова чудо — рече Хайди, поставяйки подноса си до този на Джеръми върху скованата от груби кедрови трупи маса. Инструкторите се хранеха заедно с школниците, същото важеше и за полковника и семейството му.

— От брошурата разбрах, че това е курс за напреднали — каза Джеръми. Той се премести малко наляво, за да й направи място. — Предполагах, че всички тук ще стрелят добре.

Елис го наблюдаваше от другия край на помещението, но Джеръми се правеше, че не забелязва.

— Но те не могат да стрелят като теб — усмихна се Хайди. — Би ли ми подал черния пипер, моля?

Джеръми й подаде прибора с подправките. Хранеха се от подноси, но масите бяха наредени по съвсем домашен начин. Трапезарията беше под един навес и студеният вечерен бриз започна да повдига покривките.

— Оппа! — Тя се пресегна, за да попречи на хартиените салфетки да полетят. — Пустият му тексаски вятър, никога не спира. Идвал ли си и друг път по тия места, Джеръми Уокър?

Той се усмихна на начина, по който тя произнасяше името му. Думите като че ли се търкаляха по долната й устна като малки капчици, целите влажни и блестящи.

— Идвал съм няколко пъти по работа в Далас — отвърна кратко той. Усещаше погледа на полковника върху себе си и се насили да се съсредоточи над говеждата си пържола и боба.

— Надявам се, че те притеснява полковникът, а не моята компания — каза тя. — Знам, че те гледа доста тежко, но това е защото е баща. Той не знае нищо за вкусовете на момичетата към мъжете и се съмнявам дали някога през живота си е обръщал внимание на хубав мъжки задник.

Джеръми за малко не се задави. Хайди също се засмя, удряйки го с коляно под масата. Нейният хумор бе така свободен, както и просторите около тях.

— Още първата вечер ли искаш да ме изритат оттук? — попита я той. Някои от другите мъже започнаха да ги заглеждат. Хайди изпъкваше над всички, дори и само заради поразителната си естествена хубост.

— Е добре, ще те оставя да си оползотвориш парите, преди да направя нещо наистина глупаво — тя започваше открито да флиртува. Парфюмът, ухаещ на люляк и мед, се смесваше странно с миризмата от смазката за „Хоупс №9“ и аромата от скарата. Сухият вятър вееше над масите, пълнейки ноздрите на Джеръми с опияняващ дъх. — Не си женен, нали?