Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

После, връщайки се бързо към обсъждания в момента въпрос, запита:

— Кой мислиш, че стои зад всичко това?

Траск порови из няколко целофанови пакетчета, зареди прожекционния апарат и върху част от отсрещната стена, незаета от оръжейни експонати, се появи светъл квадрат.

— Родерик „Бък“ Елис. Пенсиониран полковник от армията на САЩ. — Траск показа снимка на мъж, застанал между два боровинкови храста. Въпреки цивилните дрехи военната му стойка личеше ясно.

— Мисля, че познавам този човек — рече Мичъл и върна семейната фотография обратно на рафта.

— Да, познавате го — отбеляза Траск. Нищо не се изплъзваше от вниманието на изпълнителния директор.

— Чили, 1972-а. По време на преврата. Тогава Елис твърдеше, че работи за „Интърнешънъл Телеграф енд Телефон“, но всъщност лесно открихме, че работи за Министерството на отбраната. Той присъстваше на всички събирания на посолството. Правеше се, че събира информация за деловите програми на Алиенде и за строителството на магистрали, доколкото си спомням. Истински разузнавач.

— Пети отряд на Специалните сили, Четвърта психологическа оперативна група — занимаваща се с различни военни операции — допълни Траск. — Добил е опит с програмата „Феникс“, докато е подготвял планинските племена от региона да водят люта партизанска война във Виетнам. През 70-те години е разработвал и координирал вдъхновяваните от ЦРУ въстанически действия в Чили, Никарагуа и Салвадор. После се преместил в Агенцията за развойни изследователски проекти, за да вземе участие в една строго секретна и дългосрочна операция, известна като проект „Меджидо“.

— Знам, че още тогава бе много потаен човек — усмихна се Мичъл. — Не беше от момчета на Агенцията, но имаше всички качества. Не можеше да го пренебрегнеш, особено след като прочетеш книжките на Джон льо Каре 16 16 Английски автор на шпионски романи. — Б.ред. от онези дни. Все още имахме тайни, които си струваха да бъдат пазени.

Мичъл взе дистанционното от Траск и прехвърли още няколко снимки. Повечето изглеждаха от преди няколко години.

— Къде се намира той сега? — попита Мичъл.

— В Тексас — отвърна шефът на персонала.

Мичъл се върна на бюрото си и взе един вестник. Заглавията крещяха за катастрофите в страната. Броят на загиналите растеше, тъй като се откриваха все нови и нови тела сред останките от самолетите и разрушените сгради. Първоначалните репортажи бяха фокусирани главно върху новата терористична група „Ансар инш Аллах“, но сега отвсякъде се сипеха параноични обвинения. Някои упрекваха правителството на Демократическата партия в мекушавост и самодоволство. Други твърдяха, че войната на републиканците в Ирак е засилила омразата срещу американците. Имаше и материали за „Бордърс Атлантик“ и неговите телефони „Куантис“. Защо е необходима такава технология и защо точно сега? И защо тази технология е била продадена първо на саудитците? Уникалната способност на американците да заклеймяват беше започнала да нараства и Джордън Мичъл вече усещаше първите симптоми на опасните пристъпи на панически бунт.

— Изпращаме Уолър след тях — каза Мичъл. — Може би той ще открие в какво се е забъркал полковникът, след като планирахме революцията в Чили.

Джеръми и Фриц завиха по междущатска магистрала I-395 в края на Пенсилвания авеню. Бяха единствената кола на пътя. По радиостанцията Били Лудър им бе съобщил местонахождението на един стар тухлен склад край брега на река Анакостия. Както им бе съобщил в Куонтико, наблюдателна група от вашингтонското поделение на ФБР бе проследила заподозрян симпатизант на „Ал Кайда“ до една опожарена част на най-лошото гето в Окръг Колумбия.

— Красиво място — отбеляза Лотшпайх, когато наближиха. Снегът бе прикрил най-лошото, но навсякъде можеха да се видят изоставени коли. Боклуците бяха струпани на купчини — някои от тях по-високи и от сградите наоколо; шарени надписи покриваха разрушени тухлени фасади; разкъсани дюшеци, пълни с плъхове дивани и купчини ръждясало желязо допълваха картината.

— Мисля, че брокерите на недвижими имоти биха го нарекли „уютен квартал, скътан сред дивата природа“ — захили се Джеръми.

— Аха — съгласи се с усмивка Лотшпайх. — Дива природа: бездомни кучета, плъхове и ята гарги.

Подгонени от студения вятър, навред се носеха тънки найлонови торбички, като някакви странни зимни птици. Кучетата и плъховете се бяха изпокрили.

— Добре, че снегът е накарал всички да се изпокрият. — Джеръми мерна една от колите на Специалните служби зад изоставено място за строеж и паркира зад нея.