Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Но защо ще работят с християнски групировки? — попита Венабъл. — Какво биха спечелили?

— Все още не знаем — излъга Бийчъм отново.

Засега му бе казала достатъчно.

— А, разбрах — кимна Венабъл и смръщи чело с леко циничен вид. — Това е твоят коз. Ти си част от тази малка група, за която нищо не знам, и трябва да стоиш тук, за да търгуваш с твоите тъмни малки тайни. Ето защо не ти се иска да те изпратя на онова място… както и да се казваше.

— „Място Седем“ — тя се обърна към прозорците. — Това не са малки тъмни тайни, Дейвид. Те са разликата между свободата и края на Америка такава, каквато я познавам. Трябвам ти тук. Имаш нужда от мен повече, отколкото си представяш.

Вторник, 15 февруари

18:19 по Гринуич

Кемп Пиъри, Уилямсбърг, Вирджиния

Домът се издигаше под брястовете в края на голямата почти двайсет декара ливада. Тесен път водеше нагоре, през гората от разкошни борове и платанови дървета. Елени се разхождаха свободно, обезпокоявани единствено от някой тичащ за здраве. Десетки видове птици се радваха на сигурно убежище във влажните зони наоколо. Това вълшебно скривалище щеше да бъде почти идилично, ако от време на време не се чуваха изстрели и свистене на автомобилни гуми.

Редник Джейн пристигна до изолирания дом в разгара на страховитата буря, за която синоптиците твърдяха, че бавно се придвижвала на север. Един хеликоптер „Гълфстрийм Джи-5“ току-що я беше свалил на малкото летище в имението — единствената писта в средата на огромната територия от 40 хиляди декара, собственост на Министерството на отбраната, известна още от времето на Втората световна война като „Фермата“.

През последните десет години тя беше прекарала много време тук. В началото, за да мине първоначалното обучение като млад служител на ЦРУ, а после по служба — като оперативен работник. Още преди няколко години бе завършила и „специалния курс по извличане“ — както в ЦРУ наричаха Школата за разпити. Но всичко това бе свързано с подготовката й — сега за първи път тя се връщаше във Фермата заради толкова сериозен проблем.

„Какво място!“ — помисли си тя, надничайки през тъмните стъкла на черния мощен форд „Юкон“, докато наближаваше къщата. Имаше люлка, басейн, издигнат на метър от земята, сателитна чиния и дори детски играчки, макар и сега всичко да бе покрито от падналия сняг. На пръв поглед всичко беше като в типичната семейна, двуетажна къща с мансарден покрив, кацнала на симпатична полянка.

Разбира се, ако не се брояха охранителните камери и бодливата тел: домът под брястовете беше заобиколен с триметрова метална ограда, върху която имаше бодлива тел, украсена сега с малки коледни светлинни, придаващи на скованата от студа сцена призрачно веселие.

— Не би трябвало да продължи дълго — каза редник Джейн. Двамата тежковъоръжени пазачи, седящи отпред, не казаха нищо. Шофьорът кимна и зави към паркинга.

Специалистът по разпити на ЦРУ отвори вратата, мина покрай пазача на главната порта и продължи напред в снега. Когато влезе в красиво подреденото преддверие, тя си събу ботушите.

— Как сте, госпожо — поздрави я охранителят от къщата. Не виждаше смисъл да проверява личната й карта: след като бе стигнала до тук, явно бе минала през най-строгите проверки.

— Къде е той? — попита Джейн. Мъжът я преведе през постоянно използваната кухня до трапезарията. Един много уморен и много изплашен човек седеше пред добре полираната маса стил „Чипъндейл“. Пред него имаше бронзов свещник и Коран с тъмносиня мека подвързия. Свещената книга носеше печат: „Собственост на правителството на САЩ“.

— Аз съм Джейн — каза тя на английски усмихната, представяйки се с първото име, което й бе дошло на ум. След операцията в джунглата бе свикнала с него. — Вие сте?

— Ашар — рече мъжът. Говореше дрезгаво. Почти без глас. Ръцете, вратът и част от лицето му бяха бинтовани.

— Ашар. Разбира се.

Джейн отвори едно от малките тефтерчета с метална пружинна, които бе свикнала да носи със себе си, и отгърна на смачкана страница.

— Вярвам, че тук се чувствате удобно, нали? — попита тя.

Мъжът я загледа напрегнато. Откакто го бяха арестували, бе изживял истински кошмар. Бяха го държали в ярко осветена стая без прозорци, после го приспиваха с химикали, после — пак го държаха буден и пак го приспиваха. Бяха го карали да гледа странни порнографски филми, насилваха го да слуша гърмяща музика. Бяха го разпитвали с часове, разсъбличаха до голо, поливаха го със студена вода. Бяха го държали до замръзване в един метален хладилник, после го накараха да се поти в нещо като сауна. Бяха го хранили само с хляб, поръсен с нещо като никотин, предизвикващо кошмари, главоболие и повръщане.