Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Погледнете ме — каза той. Ашар мислеше, че отговорът е очевиден. — Въобще не се чувствам удобно. Отнесоха се с мен много лошо. Изгарянията са много болезнени. Дори не ми смениха превръзките.

— Да, разбирам… — редник Джейн се наведе напред, облегната на лакти, и заговори с ясен, решителен глас: — Не мога да ви помогна за това, което вече са ви сторили, но аз няма да ви причиня никаква болка.

Ашар се насилваше да не изглежда уплашен. Бяха го отвели далеч от Лос Анджелис и макар тази жена да изглеждаше съвсем безобидна, все още не можеше да й повярва.

Офисът на Джордън Мичъл, също както и управленческият му стил, силно впечатляваше хората от най-близкия му кръг: беше старомоден, но истински. Всичко в просторното помещение говореше за наследство от стария свят — от скъпата оръжейна сбирка, разположена по стените, до старинните килими, тъмната ламперия от тиково дърво и пищно тапицираната гарнитура. Дръзки декоратори периодично доусъвършенстваха обществените зони на сградата, но никой не смееше да се докосне до личния кабинет на шефа. Вкусът на Мичъл, както и неговите бизнес методи не подлежаха на обсъждане.

— ФБР е открило някои интересни особености по направата на бомбите — каза Траск. Бившият началник-щаб от военноморските сили се радваше на особена власт и свободен достъп до големия бос, повече от всеки друг в компанията.

— Така ли? Какво са открили? — попита Мичъл.

Генералният директор седеше на бюрото си и разглеждаше един юбилеен сборник на Хелмут Ланге, който неговият издател му бе изпратил в знак на любезност. Все пак книгите на Мичъл за бизнеса вече три пъти се бяха превръщали в бестселър и изпращането на тази книга беше дребен, но добре приет жест.

— Почерк — рече Траск. Беше служил като артилерист във Войната в Залива и добре се ориентираше в подробностите на донесението, което държеше в ръцете си. — Материалите за бомбата могат да се купят навсякъде, но всеки импровизиран експлозивен механизъм се състои от три части: детонатор, стартер, катализатор. Както детонаторът, така и стартерът са поставени отвън.

Много от служителите възприемаха погрешно експедитивността на Мичъл като липса на интерес. Както бе установил Траск, най-често правената грешка от мениджърите на средно равнище беше, че в бързината пропускаха най-важните подробности, вбесявайки шефа си. Мичъл искаше преди всичко информация — цялостна и пълна.

— Продължавай. — Мичъл остави книгата на бюрото си и стана.

— Използвали са така наречените „електронно — клетъчни“ таймери — приспособление, разработено от Специалните части на САЩ за въстаници от Третия свят. Стартерът се нарича още „ударна тръба“ и представлява прах от оловен сулфат, поставен, в гъвкава пластмасова тръбичка. Когато „е — клетката“ се активира, тя предава пиротехническа искра към взривния материал. Целият процес е механичен и затова няма опасност да се предизвика предварителна експлозия чрез радио вмешателство. Устройството е надеждно, лесно за монтаж и евтино.

— Значи онези хора са имали военна подготовка — заключи Мичъл. — Или са били подготвяни от наши военни?

— ФБР не могат да потвърдят това със сигурност. По света има всякакви хора с подобна подготовка. Очевидно сме произвели твърде много майстори на бомби.

Мичъл се обърна към рафта зад себе си и взе една снимка, на която бе фотографиран с група млади мъже, жени и прегърнали се деца — вероятно внуците му. Това беше плажна сцена, пълна с ориенталска пъстрота, червени памучни панталонки и бели, прекрасно подредени зъби. Снимка, на която всеки професионален фотограф би завидял.

— Да, така е. Май сме прекалили… — кимна Мичъл, но по гласа му личеше, че мисли за нещо съвсем друго.

— Знаеш ли, никога не съм я харесвал — смени изненадващо темата той, сочейки една жена от снимката, която изглежда бе негова дъщеря. — Моите наследници не би трябвало да имат толкова тъмни коси. Но дори и да греша, нито една моя дъщеря не би носила годежен пръстен с диамант по-малък от три карата. Не би било редно.

Мичъл отдалечи снимката, като че ли искаше да я види на по-различна светлина.

— Искате ли да уредя нова фотосесия? — попита лаконично Траск.

Точно преди година той се бе свързал с една фирма, подбираща филмови актьори, за да намери подходяща компания за мъжа, който никога не бе имал достатъчно време, за да създаде свое собствено семейство.

— Да. Нещо типично за сезона. Нека инсценират зимна ваканция в планината — каза той. — Този път искам синове. Само синове. Петима… и четирима от тях да са женени. И да приличат на лекари, може да има и един художник, за малко цвят. И красиви жени, облечени от магазините на „Бърбъри“.