Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Не знам — каза той. — Тези снимки са толкова…

После нещо привлече вниманието му и очите му се отвориха широко.

— Чакайте… чакайте. Да, това е той! — На лицето му се изписа горчива усмивка. — Ето това е мъжът, който ме отвлече! Разбирате ли, това е той!

Редник Джейн обърна малкия екран към себе си, за да погледне.

— Благодаря ви, Ашар — каза тя и прибра компютъра обратно в джоба си. — Ето, казах ви, че ви вярвам.

— Това означава ли, че мога сега да си вървя? — попита той. За първи път, откакто бе започнал този кошмар, в Ашар — се събуди искрица надежда.

— Страхувам се, че това няма да е възможно веднага — каза Джейн.

Нямаше нужда от повече обяснения. Вече имаше това, за което бе дошла.

— А кога… — умолително започна той. — Кога ще мога да се върна при семейството си?

— Решението взимат други хора, с по-висок ранг от моя — отвърна Джейн, която вече се бе насочила към кухнята. — Но аз ще им кажа мнението си.

Целият живот на полковник Бък Елис беше белязан от насилие. В буквалния смисъл на думата. Майка му го беше родила на автомобилната седалка след една катастрофа. Там, между изкривения хром и разкъсаните тапицерии на един форд, модел 1947-ма, Елис бе вдъхнал първата си глътка въздух и беше плакал, сякаш бе усетил заобикалящата го смърт. Първият мъж, появил се на мястото на катастрофата, бе един баптистки свещеник, който бил така покъртен от сцената, че посветил на случката следващата си неделна проповед, записал я и мушнал текста в найлонов плик, така че роденото по чудо дете да може да я запази, докато порасне.

Онази нощ заради мокрия асфалт в Хюстън загинали и двамата му родители. Той бил оставен на един чичо алкохолик и съпругата му, която чичото редовно побийвал. Проповедта била загубена при постоянните местения в непрекъснато сменящите се приемни домове на изоставеното на пътя дете.

— Двама души влизат, две места свободни! — викна той.

Полковникът бе едър мъж, в превъзходна форма за своите шейсет и една години и все още се подстригваше ниско, както правеше и в прогимназията. Стоеше пред черна като въглен постройка, шеговито наречена „Къщата на ужасите“, и проверяваше списъка на вещите, необходими за осигуряването на безопасността. Хора от цял свят бяха готови да платят таксата от 1785 долара, за да прекарат седмица в „Хоумстед“, и като водещ инструктор, той искаше да се увери, че всички посетители ще се приберат живи и здрави, за да могат да разказват за тренировъчните му учения.

Двама души, две свободни места. Спомни си, че за първи път бе чул тези думи, когато служеше заедно с британския Двайсет и втори специален въздушен батальон през 1980-та. Минаваше през техния гарнизон в Херефорд, когато ирански терористи превзеха иракското посолство на Принцес Гейт в Лондон. Какъв ужасен хаос само бяха предизвикали.

Толкова адски бури беше преживял! Трийсет години при военните, и всичките, без три от тях, в Специалните сили. Беше във Форт Браг през август 1964-та, когато президентът Кенеди възложи управлението на базата на полковник Донован. След това дойдоха войните. Първо беше Виетнам. Толкова пъти бе служил в Югоизточна Азия, че армията премести и семейството му в Тайланд, за да може да ги вижда поне през няколко месеца, когато си взимаше малка отпуска за възстановяване.

Май всичко беше война. Камбоджа, Лаос, Чили, Панама, Афганистан, Салвадор, Чечня, Филипините, Колумбия. Понякога се започваха безкрайни поредици от полицейски акции, нахлувания, потискане на въстания и мироопазващи мисии. Той наричаше това „ефект на доминото“. И винаги виновен беше някой друг.

Но това беше без значение. Задачата им беше винаги една и съща: да защитават Америка от всички външни и вътрешни заплахи. Комунизъм, тероризъм, хедонизъм. Не даваше пукната пара как го наричаха в Пентагона, той винаги знаеше истината: Единствено, което пазеше Америка свободна и сигурна, беше фундаменталната вяра в единния бог и спасителя Исус Христос. И евреите, и мюсюлманите, и целият безверен свят щеше да гние в ада заедно с всички, които се съмняваха в тази първа и последна истина.

Войник, шпионин или спасител, полковник Бък Елис беше посветил живота си на това верую.

— Вратата се разбива на „едно“ — викна той.

Двама мъже в черни десантни униформи „Ноумекс“ и бронежилетки се притиснаха до стената и насочиха автоматите си „МР-5“ към вратата. Точно под бравата Елис беше залепил малко количество пластичен експлозив С-4, за да симулира това, което специалистите по взривове биха направили, ако групата беше в пълен състав.