Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Готови, поемам контрола.

„Контрола?“ — помисли си той. Възможно ли беше човек да контролира? Само Яхве, единственият праведен и всемогъщ господ, имаше някаква власт над този свят. Именно Яхве беше този, който замени непоносимата му младост с престижната военна кариера. Само Яхве му бе показал силата на вярата, единствения път. Единствено Яхве го бе водил към живот, за който си заслужаваше да се бориш.

— Пет… четири… три… две…

Елис възпламени заряда и вратата отлетя като царевична шума в ураган. Двамата мъже се насочиха към зоната на свръхналягането през облак дим и хукнаха по определените си направления.

— Две стъпки навътре, две стъпки встрани — беше им казал Елис по време на инструкцията в учебната стая. — Минете бързо през вратата. Трябва да избягвате този „вертикален ковчег“. Криволичете, за да объркате тези, които са оцелели след първоначалния взрив. Разчитайте на оръжието си. Поредица от изстрели към всяка цел.

Той беше станал легенда за хората от района. През последното десетилетие „Хоумстед“ се бе превърнал от малък тренировъчен пункт с двама инструктори в национално призната тренировъчна база с военни оръжейни специалисти, бункери, два хеликоптера, двукилометрова писта за бягане и упражнения, както и стрелбища, на които можеше да се използва всякакво оръжие, стига да беше по-малко от междуконтинентална балистична ракета.

— Има дори магазин за сувенири — беше казала гордо леля му, когато за пръв и последен път бе посетила имението. Бяха минали години, откакто нейният спиртосал се съпруг се бе запилял безследно.

Елис последва школниците си в къщата на ужасите, наблюдавайки движенията им, и си отбелязваше наум какво да използва по-нататък, за да ги превърне в наистина добри войни. Та нали заради това им преподаваше изкуството на войната.

Ръкопашен бой от близко разстояние (РББР) — този следобед; тактическо боравене с оръжия утре, а вдругиден — стрелба от нестабилни платформи. Всеки стандартен петдневен курс включваше най-основните тактически маневри на един малък отряд. За нещо повече се изискваше специално писмо от някоя агенция по опазване на реда и по-тлъст чек.

— Чисто!

— Чисто!

Двамата стрелци бяха изминали назначените си маршрути и отпуснаха надолу дулата на автоматите си, само толкова, колкото да покажат, че са свършили. Елис ги бе инструктирал да държат на прицел целите си чак докато господ завърши сортирането на мъртвите — за рая или за ада. Тези двамата, като че ли бяха схванали основната идея.

— Отлична стрелба — викна Елис.

Той свали шумопредпазващите наушници, но си остана със слънчевите очила „Оукли“.

— Добро проникване след взрива, ясна комуникация и… — той провери хронометъра си — седем секунди до горещата зона, без грешни попадения. Добра работа, момчета.

Двамата мъже бързо изскочиха от сградата. Знаеха, че Елис се отнася към всичко това съвсем делово. Поздравления от типа пляскане на длани бяха забранени.

— Полковник, вътре ли сте? — викна някой. Елис позна гласа.

— Задната спалня — отвърна той. Илайджа беше работил с него още в Кувейт. С времето бившият капитан бързо бе израснал в учебната школа в „Хоумстед“ от наблюдател на тактическите операции до съпруг на най-голямата му дъщеря.

— Влизам! — викна Илайджа. В „Хоумстед“ беше стандартна практика да се обявява високо всяко неочаквано появяване.

— Има ли новини? — попита полковникът. Не можеше да си представи друга причина неговият зет да зареже преките си задължения.

— Новини от Кейлъб — рече Илайджа видимо облекчен. — Ранен е, а другите двама са убити.

Елис наведе глава.

— Как така? Какво е станало с плана?

— Очевидно планът се е променил — каза му Илайджа. — Кейлъб е загубил едното си око, но казва, че вече е добре и може да пътува.

Елис се замисли за момент.

— Тогава трябва да отложим следващата фаза — рече той. — Лошо ли ще ни се отрази това?

— Няма проблем, полковник — поклати глава зет му. — Заложили сме известна гъвкавост в програмата. Все пак… най-важното е, че скоро Кейлъб ще се върне цял-целеничък, за да продължи да води нещата.

— Правилно — каза Елис. Той остави мъжа, донесъл му добрата вест, и се насочи отново към своите школници. — Нека да оценим свършеното досега. Ще бъде страхотен позор, ако осерем нещата още в самото начало.

— След допълнителни консултации реших да отложа временно обсъжданията на всички държавни протоколи, докато не вземем нещата в ръце — каза президентът.