Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Веднага щом колата спря, Лотшпайх свали надолу стъклото на вратата си и се обърна към една чернокожа жена на средна възраст в другата кола. Тя беше облечена с дебело яке с качулка „Норт Фейс“, носеше очила със златни рамки „Живанши“ и имаше малка халка на носа си.

— Как върви пързалянето с шейна? — попита той.

— Пързалянето ли? — Тя се разсмя. — Миличък, това е родното място на разбитите надежди. Единствените спортове, които се практикуват тук, са стрелбата, курварството и дремането.

— Добре, че си взех пищовите — върна шегата Лотшпайх. Веднага я беше харесал. — Разбрах, че очаквате двама печени снайпериста.

Радиостанцията на жената пропука и тя взе предавателя. Дългите й поне два сантиметра нокти бяха изрисувани в синьо и златисто.

— Десет — четири — рече тя, отговаряйки някому, чийто глас снайперистите не чуваха. — Както ви казах, момчета, по-добре си дотътрете задниците тук.

После се обърна към Лотшпайх:

— Нашият човек ни съобщи, че е получил сигнал от шефовете. Основната група ще пристигне до час.

Тя посочи към триетажна сграда, украсена с часовникова кула и множество счупени прозорци.

— Там ще е наблюдателният ви пункт. Вече имаме няколко момчета горе. Те ще ви помогнат да се оправите.

Мъжете не казаха нищо. Излязоха от колата и извадиха раниците и пушките си от задната част на джипа.

— Надявам се, че това на задниците ви не пропуска вода, момчета — викна подир тях жената. — Иначе там ще ви е хем студено, хем мокро.

Джеръми и партньорът му потънаха в снежната буря и се отправиха към набелязаната сграда, жената зад тях продължаваше да се смее.

— Не очаквам да ми повярвате — редник Джейн полагаше големи усилия да убеди Ашар. — Не и след като с вас са се отнесли така. Но наистина не искам да ви причинявам повече неудобства. Всъщност вие изобщо не знаете защо сте тук, нали? А знаете ли защо ви арестуваха?

Ашар поклати отрицателно глава. Жената звучеше искрено, но той не смееше да й се довери.

— Бях отвлечен, затворен в каросерията на един бус и взривен — рече упорито той. Беше повтарял същото и на другите, но те така и не му бяха повярвали. — Аз съм американски гражданин. Семейството ми много ще се тревожи за мен.

— Разбира се, че ще се тревожат. И ние смятаме да ви помогнем да се приберете веднага след като ни помогнете по един много важен въпрос.

Джейн се стараеше да звучи съчувствено и искрено, но бе твърде напрегната и беше спала твърде малко, за да го изиграе добре.

— Искам да ми кажете какво точно ви се случи вчера в Лос Анджелис.

Ашар се опитваше да разбере дали това е уловка.

— Тръгвах за работа — започна той. — До мен спря някакъв бус и бял мъж ме попита нещо за някаква улица, а след това извади голям пистолет.

— Вие работите в магазин за облекла, нали? — попита тя. Беше чела досието му и знаеше всички подробности. — „Дупката“.

— Да. И вървях пеша, защото колата ми беше на ремонт заради спирачките, а и магазинът не е далеч от апартамента ми.

— Но идвахте откъм джамията, нали така?

Ашар изглеждаше учуден.

— Да, всеки вторник водя там лекции по религиозни въпроси. И след това отидох на работа.

— И какво стана после? — попита Джейн. — Разкажете ми за белия мъж.

— Мъжът имаше брада и слънчеви очила и беше нахлупил бейзболната си шапка така, че не виждах добре лицето му, и това ме учуди малко. Свали си прозореца и ме попита за посоката, а после видях оръжието и стомахът ме присви. След тези експлозии има толкова много насилие срещу американците от арабски произход.

— После какво се случи? — попита Джейн.

— Качи ме в микробуса. Улицата беше много оживена, но никой не ни обърна внимание. Той просто излезе от буса и ме набута отзад. После се качи след мен и ми овърза краката и ръцете с въже.

— Каза ли ви нещо? — попита тя.

— Отначало не каза нищо и ме откара направо някъде до летището — там, където ме арестуваха после. После ми каза, че ако не бягам, нямало да ме нарани.

Тя кимна и отбеляза нещо в тефтерчето си.

— Бихте ли разпознали мъжа, ако ви го покажем на снимка? — попита Джейн.

— Ами, може би — вдигна рамене Ашар. — С тези очила и брада, не съм сигурен…

Джейн бръкна в джоба си и извади един „Палм Заир“ 17 17 „Палм Заир“ — джобен американски компютър. — Б.пр. . Докосна екрана три пъти с едно малко острие и го обърна към Ашар.

— Погледнете тези снимки. Виждате ли тук човека, който ви отвлече?

Ашар се подчини с малката надежда, че тази жена, най-накрая, ще му повярва. Той разгледа десетина снимки. Всички бяха на бели мъже, някои с бради, други с очила. Част от снимките бяха цветни, други черно-бели.