Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Да — кимна другият. — Проблемът е, че трябва да изберем личността, която да пратим след него, много внимателно.

Мичъл се замисли за момент. Можеше да прочете в очите на Хох, че шефът от ЦРУ вече е набелязал въпросната личност.

— Уолър ли? — попита Мичъл.

Хох допи кафето си и помоли за сметката.

— Имаме много малко време. Нашите анализатори смятат, че следващите атаки могат да започнат всеки момент.

— Но как? — попита Мичъл. — Уолър би се справил чудесно, ако го качите в някакъв самолет и го пратите в адска дупка на Третия свят, вода работи под прикритие в подобна операция е нещо съвсем друго. Ще трябва да се каже на ФБР за какво става дума и те никога няма да го освободят, без да получат сносно обяснение.

— Биха се съгласили, ако тази молба им бъде отправена от подходящия човек — рече Хох и извади от джоба си пари, за да плати сметката.

— Бийчъм.

— Да, сега е момент за спешни национални действия — каза Хох. — Смятам, че вицепрезидентът на САЩ има специални пълномощия и повече власт от теб, нали?

— Точно така, тя е по-добрият вариант — усмихна се Мичъл. — Нали затова я сложихме там.

Дейвид Рей Венабъл не беше живял достатъчно дълго в Белия дом и още не познаваше добре историята му. Във всяка стая и зала, из които се разхождаше, се пазеха неизличими следи от напрегнати за Америка дни — Червената стая с камината, откъдето Хари Труман беше следил атомната атака над Хирошима и Нагасаки; библиотеката, в която Джон Ф. Кенеди се бе молил по време на Кубинската ракетна криза; спалнята, през чиито прозорци Линкълн бе гледал към гробището „Арлингтън“, пълнещо се с мъртъвци на една нация, нападнала сама себе си.

И сега това беше негово — този дом, тази страна, това свещено доверие. Сега той се бе настанил в Зелената стая, където диванът и две тежки кресла предлагаха относителен уют. Черното кадифено въже, препречващо пътя на туристите, още стоеше на вратата.

— Достатъчно спокойно ли ще ти е тук, Елизабет? — попита той.

Това бе единственото, което можеше да направи, след като вицепрезидентът Елизабет Бийчъм бе отказала да замине. Ако се бяха спречкали в Овалния кабинет, влиянието върху персонала му щеше да бъде опустошаващо.

— Освободи костюмарите — каза тя.

Бийчъм нямаше намерение да обижда агентите от Сикрет Сървис, които следяха всяко тяхно движение откак избухна първата бомба в Атланта, но сега положението беше друго и тя предпочиташе да са сами — а и от малка бе научена да не се разправя пред подчинени.

— Моля — рече президентът, махна към началника на смяната и допълни: — Затворете вратата отвън и ни оставете за минутка, може ли?

Агентът, ветеран от две предишни администрации, помисли за момент и се отдалечи. В крайна сметка това беше Сикрет Сървис; понякога това, което не си видял, бе също толкова важно, колкото и това, на което си бил свидетел.

— Трябвам ти тук, Дейвид — рече Бийчъм, когато останаха сами. — Не превръщай проблема в такъв, каквото не е. Ще остана в сянка. Няма да стъпя в проклетата Оперативна зала, ако това ще те направи по-щастлив, но персоналът, който си довел, е съвсем нов във Вашингтон и хората никога не са се сблъсквали с нещо подобно. А аз имам опит.

Венабъл не виждаше смисъл да спори по този въпрос. Бийчъм беше работила като председател на Комисията по разузнаването към Сената преди, по време и след атаката от 11-ти септември. Малко хора във Вашингтон имаха по-добри източници, връзки или репутация.

— Въпросът не е в това, че не ценя опита ти — изстреля президентът. — Просто трябва да защитим правителството, ако нещо се случи. Както каза Хавлок, ние ще поддържаме пълноценни връзки с… където и, по дяволите, те закарат.

— Мериленд — съобщи му тя. — Наричат го „Място Седем“.

— „Място Седем“? Предполагах, че ще звучи като военен термин.

Названието като че ли разсея главнокомандващия, който бе служил известно време във Виетнам. Но скоро той отново се съсредоточи.

— Май ми дойдоха малко в повече названията, които трябваше да запомня през последните два дни.

— Не и ако поспиш малко. Дейвид, това е първото нещо, на което те учат при управление на кризи. Чувала съм го много пъти: началните събития изпълват ръководителите с адреналин и те смятат, че трябва да взимат участие във всичко. Колкото повече стоят, толкова по-трудно се откъсват. Лишаването от сън води до вземането на погрешни решения, а това води до…

— Не ме поучавай, Елизабет. Участвал съм в сражения и съм преживял не малко спешни ситуации по време на двата ми мандата като губернатор. Чувствам се добре.