Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

По стечение на обстоятелствата Джеръми и групата снайперисти днес бяха в дежурната секция. Той и останалите шестима от екипа му бързо напъхваха в раниците си двудневните си дажби храна, уреди за нощно виждане и за оптично наблюдение, амуниции, връхни дрехи, кодирани радиостанции и допълнителни батерии.

— Трийсет кила леко преносим товар — често се шегуваха момчетата. Джеръми беше чел някъде, че спартанците носили точно такава тежест по време на битката при Термопилите. Войните винаги се нагърбваха с големи тежести, независимо дали това са щитове и мечове или модерни карабини и инфрачервени бинокли за нощно виждане.

— Да поемаме! — викна Джеръми и останалите от групата се втурнаха към колите. Като водач на екипа, той понякога беше нещо средно между специален агент и пряк командир. ООЗ имаше свои собствени правила и тази полувоенна отговорност не съществуваше никъде другаде, освен във ФБР.

— Получихте ли вече заповедта? — попита неговият приятел и бивш партньор Лотшпайх на излизане от гаража, преди да поемат в заслепяващия сняг. Бяха минали заедно подбора, общата военна подготовка и школата на Морския корпус за разузнавачи — снайперисти. Джеръми смяташе Фриц за един от най-близките си приятели.

— Служебно ли да ти отговоря, или не? — попита Джеръми. Носеше камуфлажни панталони и яке с качулка над плътна блуза, но въпреки всичко усещаше пронизващия вятър.

— Лайняната истина… — последната част от фразата на Лотшпайх потъна в свирепия вой на вятъра. Той бе стъпил отстрани на свързочния бус, който допреди малко беше скрит под големия метален навес.

— Арестувахме един от стрелците. Военните го разпитват, но ЦРУ имат данни от някакъв източник, че това е само част от по-голям заговор, целящ да свали правителството.

— Мамка му… — останалата част от изречението на Лотшпайх се загуби в снежния вихър.

— Екипът ни се премества в един хангар по-нагоре, до „Ендрюс“, но аз не виждам, по дяволите, как ще стане това — рече Джеръми. Студеният вятър му помагаше да прочисти пламналия си мозък. — Няма как да ни превозят по въздуха в това временце.

— Готови до ново нареждане — нали това ни е мотото? — викна Лотшпайх. Не знаеше какво друго може да каже в този момент. Тяхната работа беше да се занимават с тероризма, но петдесет мъже, загубени в снежната буря, беше твърде плачевен отговор на това, което Джеръми току-що бе споменал, че ги очаква.

— Ти ли ще караш, или аз? — попита Джеръми.

— Карай ти — каза Лотшпайх. — И без това постоянно се оплакваш от моето шофиране.

— Уолър! — извика глас зад тях. Джеръми се обърна към началника си, Били Лудър, който тичаше през паркинга по риза.

— Ей, майка ти не ти ли е казвала… — започна Лотшпайх, но Били го прекъсна рязко.

— Току-що ни съобщиха от СОГ, че в един склад в Анакостия са засекли вероятна терористична група и я държат под наблюдение — викна той през бурята.

Джеръми веднага схвана за какво става дума. Ако вашингтонският щаб на Специалната оперативна група (СОГ) беше проследил терористичната група до леговището й, ООЗ трябваше да свърши останалата работа.

— Смятат, че тези задници готвят друг атентат с АНФО 14 14 Съкращение, обозначаващо смес от фосфатни торове и петрол, от която много често се правят самоделни взривни устройства. — Б.пр. — каза Били. — Нашата задача е да затворим периметъра, така че никой да не може да влиза или излиза. Извеждай хората си и тръгвайте, по пътя ще получим допълнителна информация.

Били забърза обратно.

— И стойте на безопасно разстояние — викна той през рамо.

— Това лайно може да изрови голяма дупка.

— АНФО — повтори Лотшпайх, отвори задната врата на един покрит със сняг шевролет „Събърбън“ и хвърли вътре раницата си. — Не ми се струва много вероятно. Който може да свали три самолета, едва ли ще си прави адска бомба от тор и нафта, нали?

— И аз мисля така — рече Джеръми, като метна и своя багаж след този на Фриц. — От това, което чух на срещата на ръководителите на екипи, става дума за далеч по-сложна организация, а не за няколко типа, които си играят с домашно приготвени бомби в Анакостия.

Джеръми се качи в джипа и запали двигателя. Без някаква особена причина в момента беше способен да мисли единствено за малката пъстроцветна пеперуда в джунглата.

Графиум милон , беше казала редник Джейн, преди всичко да отиде по дяволите. Странно беше, че споменът за нещо толкова красиво го караше да настръхва.