Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Внимателно, внимателно — излая той на работниците. — Това е хармониум марка „Истей“ от 1890 година, който прабаба ми е купила чисто нов в Братлборо, Върмонт.

Президентът се приближи и набра един-два акорда, но се опомни и се обърна към своя щаб.

— Стара семейна реликва.

— Трябва да обсъдим хода на действията си — започна началникът на кабинета, след като работниците напуснаха помещението.

— Какво! Трябва да поставим охрана на всяка сграда ли? — рече Венабъл и тръгна към катедрата си. — Искам да кажа, че има още много неща, които могат да бъдат направени в едно свободно общество. Вече сложихме охрана в самолетите. А сега, какво? Какво още бихме могли да направим?

— Прав сте, сър — каза Ноа. — Мисля, че американците разбират това. И сега те искат да знаят дали преследваме хората, извършили тези нападения. Те не се интересуват от подробностите и разните „шпионски глупости“.

Хавлок бе очевидно горд от това, че прессекретарят поде любимата му реплика.

— Кой разпитва заподозрения? — попита Венабъл.

— Хора от военното министерство — отвърна Бийчъм, надявайки се, че няма да я попитат за повече подробности. Имаше неща, които президентът не бе нужно да знае. — Държим го в качеството му на свидетел, което означава, че не можем да съобщаваме мястото му, обвиненията или дори да признаваме, че сме го заловили.

Олрид явно не споделяше изненадата на президента.

— Но защо, за бога, военните ще държат заподозрения? Не трябва ли ФБР да го разследва? — попита Венабъл.

— Засега не, сър — каза Олрид и погледна към Бийчъм за някакво указание. Президентът беше още нов — при това демократ — и не се знаеше как би реагирал на основните промени в юридическия процес, въведени от предшественика му, който бе републиканец.

— ФБР трябва да спазва законите — каза Бийчъм. Тя отиде до прозореца и се загледа в снега. Прозорците като че ли я привличаха. — Това означава спазване на поправката „Миранда“, процедури по регистриране на задържания, изслушвания в съда, информиране на обществеността. Стандартните граждански права.

— Граждански права… — Бенабъл спря по средата на изречението. Изглежда беше разбрал какво иска да каже тя. — Е, това е война, нали така? Предполагам, че няма нужда да знам подробностите.

Липсата на бюро в кабинета изглежда притесняваше другите, които сякаш не знаеха къде точно да застанат.

Хавлок се приближи към катедрата.

— Ако ми позволите, сър — рече той, — има един въпрос, който трябва да обсъдим, преди да продължим нататък. В нашата страна се поддържа така наречената „приемственост на правителствения план“. Може би, още не сте осведомен, но… — Той изчака да види дали президентът ще го прекъсне. — … съществуват редица правилници за кризисни периоди. Те предвиждат мекото прехвърляне на властта, ако нещо се случи… откровено казано, ако нещо се случи с вас, сър.

— Това включва ли безопасното местоположение, за което често се говори по новините? — попита Венабъл.

— Да, сър. Трябва да обсъдим преместването на вицепрезидента от района на Вашингтон — заедно с известен брой ръководни лица от Конгреса, министри от кабинета и представители на Министерството на правосъдието. Разбира се, те ще поддържат активна връзка с Белия дом, но ще бъдат защитени от бъдещи атаки.

— Правилно — съгласи се президентът. Погледна въпросително Бийчъм и попита: — Кога?

— Колкото се може по-скоро — Хавлок се обърна към вицепрезидента, като че ли нейният опит по тези въпроси можеше да подсили авторитета му.

— Мястото ми е тук — рече тя. — И аз трябва да остана тук.

— Защо? — учуди се Венабъл. В крайна сметка той беше президент; тя беше нещо като застрахователна полица.

— Дейвид, ще говоря откровено — изглеждаше уверена, почти снизходителна. — В този момент сме свидетели на две от най-лошите вътрешни трагедии, които тази страна някога е изживявала, и въпреки съветите на вашия щаб не сте спал близо два дни.

Никой не я подкрепи, но тя говореше съвсем уверено.

— Аз съм ръководител на най-могъщата страна в света — отвърна Венабъл. — Главнокомандващ. Смятате ли, че бих могъл да се кача на горния етаж, да целуна съпругата си за лека нощ и да заспя спокойно?

Ироничната му усмивка повиши още повече напрежението в кабинета. Правителството беше съвсем ново и, очевидно, Белият дом бе разделен между две силни личности.

— Да — каза тя. В гласа й не се долавяше съмнение. — Точно това трябва да направите. Още колко време ще издържите така? Три нощи? Четири?