Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Дайте още вода — изрече един глас. Пленникът се закашля под силната ледена струя.

Баяд заклати глава напред-назад, като се опитваше да диша, но отслабналите му дробове се свиваха конвулсивно. Различни по големина изгаряния покриваха голяма част от голото му тяло и боляха непоносимо.

— Какво следва? — запита друг глас. Никой от тези мъже не се бе представил. Никой не носеше табелка с името си и не му бе чел правата. Въобще не беше като по телевизията.

— Къде е „Ансар инш Аллах“? Какво планирате след това?

Спряха водата, за да може да отговори, но той не го стори. Какво можеше да каже? Опитваше се да спре тракането на зъбите си. По това време в Лос Анджелис е доста топло, помисли си той. Сигурно го бяха вкарали в някакъв промишлен хладилник.

— Чуй ме добре, шибаняк такъв — рече първият мъж, — ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем. Рано или късно ще се разприказваш, повярвай.

— Ааааахххх! — викна Баяд, опитвайки се да изхвърли целия този кошмар от разума си. Трябваше да е лош сън. Но дали щеше да се събуди?

— Не знам нищо! — провикна се отново той. Гласът му беше станал малко по-силен. Викането изглежда беше единственият начин да накара гласните си струни да работят. — Вършех си работата, както всеки ден, и онзи мъж ме поведе под дулото на пистолета си. Държа ме в онзи бус, а после колата избухна и ме изгори. Аз съм жертва. Не съм направил нищо лошо. Аз съм натурализиран гражданин, заклет от Джордж У. Буш. Обичам Съединените щати.

Това беше истината. Но защо не му вярваха?

— Да ти го начукам, хръбльо — каза единият от мъжете. — Заслужи си го и ще си го получиш.

След тези думи спряха боя и излязоха. Баяд остана на стола — уплашен, гладен и премръзнал.

„Какво ще си помислят вкъщи? — почуди се той. — Сигурно много се безпокоят за мен.“

Главата му клюмна. Помещението миришеше на урина и плесен.

„Господ е добър — успокои той сам себе си. — Господ е справедлив и могъщ. Аллах Акбар.“

Президентът Дейвид Венабъл беше идвал тук само няколко пъти, но вече мразеше Оперативната зала. Целият този шум, неспирният поток информация — мразеше всичко, което засилваше клаустрофобията му; мразеше и начина, по който всички гледаха към него и очакваха отговори.

Отговори? Та той още не беше получил никакви що-годе смислени въпроси!

— Ще карам направо — рече той. Най-тесният кръг от неговите сътрудници го следваше по стълбите към Овалния кабинет. Кръгът растеше и се смаляваше през последните двайсет и четири часа в зависимост от напрежението, но ядрото му вече бе ясно очертано.

— Намерихме ислямски фундаменталисти и на трите места, така ли? Двама от тях вече са били мъртви, когато сме ги открили, но третият е все още жив. Така ли е?

— Точно така — съгласи се Олрид. — Той е дребен мохамедански духовник. Има лоши изгаряния — явно бомбата, която е смятал да постави, е избухнала предварително. В момента го разпитват.

Всички обкръжиха президента — директорът на ФБР, Хавлок, Чейз, Бийчъм и новият прессекретар — лъскава бивша репортерка от Си Ен Ен на име Ноа Ингъл.

— Двамата бяха открити до 50-калиброви полуавтоматични пушки „Барет“ — продължи Олрид. — Казаха ми, че тези оръжия са способни да пробият челните стъкла на „Боинг 747“, за които досега се предполагаше, че са достатъчно здрави. Само специалист в областта би могъл да знае това.

— Как, по дяволите, са успели да стрелят по нещо, което се движи с шестстотин километра в час? — попита Венабъл.

Крачеше решително, но постепенно забави темпото. Според Бийчъм той все повече заприличваше на неуморна акула. Изглеждаше внушително и много решително, но само докато е на крак. Ако спреше да се движи, сигурно щеше да припадне.

— Самолетите летят със значително по-малка скорост, когато приближават пистата — обади се Хавлок, който имаше разрешително за пилотиране на малък частен самолет повече от двайсет години.

Олрид заговори отново:

— Избрали са сгради на такива места, над които самолетите е трябвало да минат, за да се насочат към пистите за кацане — обясни той. — Това им е дало възможност за пряк насрещен изстрел. Хората от Отряда за освобождаване на заложници казват, че това не би затруднило опитен стрелец.

Венабъл влезе в Овалния кабинет и другите го последваха. Работниците бяха подредили кресла и канапета и сега се бореха с един орган с електрически помпи, за който президентът беше настоявал да се пренесе тук от губернаторската му резиденция в Кънектикът. Венабъл беше прекарал безброй минути на размисъл пред двуредната клавиатура и смяташе, че старинният музикален инструмент ще му е нужен и в новия кабинет.