Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Един от мъжете стана и се отправи към вратата. Други трима повдигнаха мъртвото тяло. Водачът изчака всички да излязат и също мина в коридора. Спря в началото на бетонна стълба и свали качулката си.

— Благодаря ти, Господи, че запази нашия Кейлъб — отправи молитва водачът със силния си тексаски акцент.

От прозорчето горе струеше слаба лунна светлина, осветяваща могъщите му рамене. Съобщенията от другия край на света му бяха разкрили, че синът му е оцелял в джунглата на Индонезия, след като е бил тежко ранен, и скоро ще се завърне, за да се захване отново с мисията.

Над него настойчиво иззвъня камбанка — сигналът за вечеря.

Полковник Бък Елис сгъна робата си под мишница и заизкачва стълбището. Тук, в „Хоумстед“, работата никога не свършваше и той беше много гладен.

— Татко! Татко! Татко!

Джеръми най-после се бе върнал у дома си в Стафорд, Вирджиния, при знаменцата, балоните и горещите прегръдки. Повече от три дни не беше спал, не си беше взимал душ и не се беше бръснал, но това нямаше никакво значение за трите малки деца, които го чакаха на входната врата.

— Къде ми е подаръкът? — петгодишният Кристофър беше нетърпелив. Всеки път, когато баща му се връщаше от мисия, му носеше по нещо. А и този път бе отсъствал повече от два месеца. — Искам нещо голямо!

Мади, най-голямата, го прегръщаше здраво, а Джеръми се мъчеше да прегърне наведнъж и тримата. Всяко от децата беше пораснало, докато бе отсъствал. Мади беше загубила още едно зъбче, а двете момчета бяха грижливо подстригани.

— По-полека, деца — каза Каролайн, която стоеше извън кълбото от прегръдки. — За бога, дайте на баща си възможност да диша, ще го задушите.

Джеръми погледна към нея с усмивка. Макар че не бе преставал да мисли за близките си, завръщането го изпълни с чувство на загуба и празнота. Не че новата среща със семейството му не го развълнува. Но това бе и преминаване от света на насилието в света на пълната невинност.

— Здрасти, мила — рече Джеръми. Той протегна ръка и придърпа жена си по-близо, за да я целуне. Тя се притисна към него и го прегърна.

— Господи, мислех, че пътуваш с онзи самолет — каза тя, така че децата да не я чуят. — Бях толкова уплашена. Какъв ужас.

Каролайн се бореше със сълзите.

— Сигурно още не ми е дошло времето — отвърна Джеръми шеговито. Целуна я по челото и я притисна още веднъж. Можеше да бъде както на летище „Дълес“, така и на националното летище „Рейгън“. Толкова пъти беше летял и през двете.

— Липсваше ми — каза Каролайн. Откакто се бяха преместили тук, тя многократно бе повтаряла тези думи и сега те й звучаха някак изкуствено.

— Знам, бебчо. Ти също.

Останаха така една дълга минута. Петимата Уолърови, сплели ръце на прага на типовата двуетажна къща в предградието на Стафорд — „Хамптън Оукс“. Макар че живееха тук повече от година, мястото все още се струваше странно и чуждо на Джеръми. Нещо като хотелската стая в Банкок, която бе напуснал преди няколко дни.

— Добре, добре, добре — каза той най-накрая, освободи се от колективната прегръдка и всички влязоха в просторното антре. — Хайде, да не замръзнете.

През последната седмица времето беше необикновено студено за Окръг Колумбия. Още по-трудно то се възприемаше от човека, прекарал предната седмица в джунглите на Югоизточна Азия.

— Какво ни донесе, тате? — попита Мади. Тя и двете момчета влачеха военната торба на Джеръми по пода и дърпаха дебелия й пластмасов цип.

— Ей, деца! — викна малко по-високо Каролайн. — Казах ви да се успокоите. Дайте на татко си възможност да се отпусне за минута, преди да почнете да ровите в нещата му.

Каролайн се опита да се усмихне на съпруга си — познаваше емоционалните му сривове. Понякога избухваше и от най-малки неща — играчки, разхвърляни из къщата, преместени мебели или ядене, което не харесваше за вечеря. Пренастройването не беше никак лесно и за двамата.

— Децата са ти направили торта и сладолед — каза тя предпазливо.

— Наистина ли? — усмихна се Джеръми и помогна на децата да отворят торбата му. — Но преди да отворим подаръците, искам още нещо…

Мади и Кристофър се ухилиха широко.

— Да призовем силата ли… — изсмя се малката.

— Хайде, татко? — отвори широко очи Кристофър. Знаеха какво предстоеше.

— Пригответе се да призовем силата! — викна Джеръми и усмихнат разтвори широко ръце. — Силов суплекс!

С тези думи той направи познатото движение, сграбчи всичките деца в мечешка прегръдка и ги завъртя около себе си. Стаята се изпълни със смях, писъци и звучни целувки.