Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Нападение, напред! — викна Мади, като остана встрани, за да види своя подарък. — Кристофър нокаутирай го с прегръдка — викна тя.

Джеръми позволи на малкото момче да приложи хватката си и се търколи, преструвайки се, че губи съзнание. Децата наскачаха и започнаха да разопаковат подаръците си.

— Занесете тези неща в съседната стая, деца — нареди Каролайн и те помъкнаха разпокъсаните пакети. Тя се вгледа в съпруга си, все още лежащ на пода и се зачуди какви ли ужаси бе преживял този път. Косата му беше пораснала и бе загубила блясъка си: не го беше виждала така от години. Тъмносини кръгове обграждаха иначе искрящите му сини очи, а бузите му бяха покрити с тъмна четина.

— Винаги се обърквам в тази суматоха — каза той, щом децата излязоха. — Е, почти винаги.

Джеръми бръкна в торбата си и извади нейния подарък.

— Леле! — възкликна тя. Може би този път завръщането щеше да бъде различно.

Джеръми наблюдаваше лицето й, докато тя разопаковаше подаръка, но виждаше само пламъците от джунглата. Дори през заслепяващите мълнии на гранатите „Термит“ виждаше горящи в колибите мъже. Проливният дъжд постепенно бе измил локвите пролята кръв.

— Красива е — рече Каролайн, постави на китката си гривната от топчета оловен кристал и я заразглежда доволна.

— Харесваш ли я? Правили са я местни хора от племето в…

Джеръми спря. Като че ли внезапно кръговете под очите му станаха по-тъмни. Тази мисия, както и повечето други, беше секретна. Нямаше места, нямаше дати. Дори и за жена му.

— Радвам се, че я харесваш.

Той се опита отново да пропъди болезнените картини от съзнанието си: падащите американци и Французина, който ги разстрелваше. Видя и оцелелия, когото наричаха Кейлъб — как тичаше през поляната, минавайки точно пред мерника му, за да изчезне в джунглата.

— Копеле — измърмори Джеръми, забравяйки, че джунглата е вече в миналото. Каролайн стоеше пред него безпомощна срещу гласовете, които звучаха само в главата му.

— Добре ли си? — Убийствата бяха променили този мъж и го бяха откъснали от нея.

— Аха — кимна Джеръми и стана от пода. — Просто съм уморен. Не съм спал повече от…

И тогава телефонът иззвъня. Каролайн се обърна, но не посмя да вдигне слушалката. И двамата знаеха кой се обажда.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита президентът. Той нахлу в Ситуационната зала, където вицепрезидентът вече бе поел командването. Неонови часовници показваха времето в различни краища на света. Големи монитори по стените предаваха новини, извънредни емисии и спешни служебни съобщения. Звъняха телефони. Тракаха клавиатури. Дочуваха се различни гласове.

— Три свалени самолета, и всичките от чуждестранни компании — обади се Бийчъм, която в същото време говореше по телефона, придържайки слушалката с рамо. Дори и някой да смяташе, че е странно вицепрезидентът да се занимава с лични телефонни разговори, не би го изрекъл на глас.

— Лос Анджелис, Маями и националното летище „Рейгън“ — добави началник-смяната от Сикрет Сървис. — Въздушната асоциация е спряла вътрешните полети. Сега проверяват всички пътнически самолети за сигнали за тревога на борда.

Венабъл кимна и се огледа къде да застане.

— Със стрелба ли са свалени тези самолети? — попита той. — Възможно ли е това?

— Не знаем още откъде в Ен Би Си са намерили тази информация за стрелеца — каза неговият прессекретар. Човекът беше изненадващо спокоен на фона на хаоса в претъпканата зала. — Никоя от другите телевизионни мрежи не е съобщила подобно нещо и все още нямаме достатъчно надеждни данни от местата на катастрофите.

— Олрид! — викна президентът. От всички шефове на агенции, с които се бе срещал през последните три седмици, директорът на ФБР му изглеждаше най-способен.

— Сър? — отвърна Олрид и веднага дойде от фоайето, където се бе срещнал с куриер на една от специалните агенции за борба с тероризма.

— Мислех, че сте поставили тези хора под наблюдение. Как, по дяволите, е възможно да губим самолети из цялата страна? Не мога да разбера как става това, проклет да съм!

Олрид погледна за миг един служебен доклад, който държеше в ръка, и поклати глава.

— Работим по документацията, с която разполагаме, г-н президент. Тези неща изискват време. Нашето наблюдение не е показало нищо, което да ни позволи…

— Дейвид! — прекъсна го вицепрезидентът, тя все още беше със слушалката в ръка. — Мисля, че можем да потвърдим съобщението на Ен Би Си. На телефона е полицейски началник от Окръг Колумбия. Казва, че имат заподозрян.