Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Каролайн и децата щяха да го чакат на входната врата. Беше се обадил от борда на самолета и му се искаше някак да съкрати времето до желаната среща. Беше пропуснал толкова домашни веселби, докато летеше от мисия на мисия — не бе спирал дори за да почине или да смени дрехите си.

„Татко си дойде!“ — отново прозвуча в мислите му. Двигателите на огромния „Боинг“ ревяха остро, докато пилотът се опитваше да променя височината и посоката, за да се справи с лошите метеорологични условия.

Джеръми наблюдаваше снежния вихър, удрящ в замръзналия прозорец, и си представяше своята къща в едно от предградията долу. Знаеше, че пътищата ще бъдат истински кошмар, но едва ли щяха да го забавят много. Тази нощ нищо нямаше да се изпречи между непрекъснато пътуващия агент на ФБР и семейството му, което все още намираше начини да го обича.

Венабъл изглеждаше храбър, но загрижен. Гневен, но сдържан. Като най-добрите политици, и той се стараеше да не създаде впечатление за липса на достатъчно възможности за действие, макар че според ФБР и ЦРУ, а и според правителството, тази серия бомбени атентати може би беше само началото на нещо далеч по-лошо.

— Знаеш ли, малко е страшничко да стоиш зад завесите и да гледаш как Магьосникът дърпа лостовете — рече Джеймс, наблюдавайки речта по телевизията заедно с Бийчъм. — Иска ти се да вярваш на правителството си и на възможностите му, но като виждаш какво става всъщност зад сцената, почваш да се чудиш какво, по дяволите, все още пречи да се разпадне всичко това.

Джеймс беше работил достатъчно дълго във Вашингтон, за да разбира, че никой няма всички отговори. Политическото вездесъщие беше просто един мит. Лудост бе да се стремиш към него.

— Изглежда внушително, но когато нещата опрат до конкретни действия, ще си проличи, че е доста бос. Загазили сме, не мислиш ли?

— Има нещо, което трябва да знаеш, Джеймс — каза Бийчъм. Тя стана от креслото си, без да сваля очи от телевизора. — Нещо, което ни разделя. Нещо, което дори самият президент не знае.

Джеймс й бе служил повече от десет години и я бе превел през скандал, почти разрушил живота й. Беше най-довереният й човек.

— Махар е мъртъв.

Джеймс повдигна рамене.

— Знам. Видях го в засекретения бюлетин преди четирийсет минути. Сигурен съм, че президентът смята да го оповести по време на речта си.

— Не си ме изслушал — дръпна се Бийчъм и по навик започна нервно да крачи из стаята. — Има още нещо, което не можеш да прочетеш в разузнавателните сводки.

— Сигурна ли си, че искаш да ми го кажеш? — попита я Джеймс. Знаеше за железните принципи на своята шефка по отношение опазването на секретна информация. — Нямам право да научавам неща, които са толкова добре засекретени.

— Нищо не е засекретено — каза тя тихо, но категорично. — Това се е случило в неделя сутринта близо до едно малко селище в джунглите на Индонезия.

— Агенцията ли? — попита Джеймс. — Напоследък като че ли ЦРУ върши повечето от гафовете.

— Имали са човек в екипа за нападения, но са били замесени и други ведомства. Никое от тях няма да си признае, но…

„А, черна операция , значи“ — досети се Джеймс, но реши да не я прекъсва.

Бийчъм кимна. Беше се замислила дълбоко.

— Махар е бил с трима американци, когато са го открили.

Тя изплю думите, сякаш придаваха лош вкус в устата й.

— Американци ли? — едва не подскочи Джеймс. — Сигурна ли си?

— Видях ги с очите си. Единият бе бял като самун, другият — с усмивка на морска котка, а третият — червенокос тип, който дъвчеше тютюн.

— Господи!

— Знам. Разузнаването никога не е допускало, че в „Ал Кайда“ или в някоя подобна организация са замесени и американци. Не и англосаксонци.

— И кои са били? — попита Джеймс. — Що за хора са това?

— Има и още нещо — забави отговора си Бийчъм. Гласът й леко потрепери.

— Разпитвали ли са ги? Сигурно можем да измъкнем нещо от тях.

Бийчъм поклати отрицателно глава и се обърна към главния си сътрудник.

— Това, което видяхме в Атланта и Калифорния, не е краят на проблемите, а началото — рече тя. — Един от американците с Махар е избягал и е…

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — прекъсна я Джеймс.

Без предупреждение президентът на Съединените щати изчезна от телевизионния екран и там се появи Брайън Уилямс.

— Дами и господа, прекъсваме президентското обръщение с извънреден бюлетин. — Лицето му бе изкривено от напрежение. Камерата така приближи лицето на водещия, че то изпълни почти целия екран и сега можеха да се видят следите от четчицата на гримьора върху кожата му.