Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Разбрах. — Той намести реверите на сакото си и повдигна брадичката си, за да нагласи за последно възела на връзката си.

— Добре. Да започваме.

Чейз спря пред зала „Рузвелт“. Вътре една самотна телевизионна камера беше насочена към махагоново бюро и стол с висока облегалка. Венабъл настояваше да произнесе речта прав, но Чейз надделя. Седнал, той изглеждаше по-спокоен.

— Страната е готова за вас, г-н президент — рече Чейз и се помъчи да изглежда уверена.

Венабъл кимна и се отправи към стола.

— Как е по-точно: Исламия или Исламийя? — попита той, докато сядаше.

— Спомнете си какво ви казах — отвърна Хавлок. Съветникът по националната сигурност преливаше от гордост, докато стоеше редом с човека, който се обръщаше към нацията.

— Америка се нуждае от строгост и авторитет… от президент, желаещ да призове към твърдост и да застане зад хората си. Стойте по-далеч от разните шпионски подробности; това само ще обърка хората.

Джеръми се облегна назад, съзерцавайки превъзходно приготвената порция пиле „Кордон бльо“ със салата от аспержи, копър и лапад.

Ястието и салатата бяха в чиния от костен порцелан и купичка от оловно стъкло, поставени върху плътна квадратна салфетка, заедно с една… пластмасова вилица.

Каква промяна могат да предизвикат деветнайсет мъже с ножчета за отваряне на кутии , помисли си Джеръми. Той извърна глава към прозореца и погледна към сякаш безкрайното море от буреносни облаци. Равномерното бучене на четирите чудовищни двигателя на „Боинг 747“ му действаше приспивно в този дълъг, дванайсетчасов полет без междинно спиране до Сан Франциско.

Колко различен изглеждаше светът след 11 септември.

Не бяха го шокирали неуместните емблеми с разперени орлови криле по летището, разноцветните сигнали за терористична тревога или огромните разходи за всичко това. Нито явното безразличие, с което повечето американци обсъждаха опасността.

Не, поразила го беше рязката промяна в желанието на новото правителство да се намесва в различни нечисти операции. Неща, за които само преди няколко години се шепнеше, сега се обсъждаха открито на стратегически заседания. Залавянето на врагове на чужда територия някога ставаше само с одобрението на страната — домакин, а сега се извършваше съвсем безцеремонно. Мъченията бяха станали нещо обикновено. Открито се купуваха опитни войни, а когато и те се пречупеха, ги разстрелваха.

Политическото убийство , поставено извън закона от президента Джералд Форд със специалното разпореждане №12333, отново претърпяваше разцвет. Сега го наричаха „неутрализиране на цели от военно значение“, а предварително подготвеното екзекутиране на отделни личности попадаше в графата „военни действия в мирно време“.

А това, което най-много поразяваше Джеръми, беше липсата на анализ и на интерес. Като че ли никой не си задаваше въпроси относно законността на отделните действия във войната срещу терора. Нито Конгресът, нито медиите, нито дори средните американци. Това означаваше революция в държавните дела, промяна в колективната воля на една наранена демокрация. Някои неща трябваше да бъдат извършени; по-добре беше да потънат в забрава, отколкото да се иска разрешение и да се обсъждат на висок глас.

Новата философия си пробиваше път от Белия дом до бронираните зали за анализи във Форт Мийд и военновъздушната база „Болинг“; от кафенетата в Инид, Оклахома, до седмия етаж на Министерството на правосъдието във Вашингтон. Когато военните откриеха някого, определен като „терорист“, разпитите се водеха от ЦРУ и ФБР въобще нямаше нужда да се намесва. Когато от ФБР надушваха някой заподозрян, те не предаваха доказателствата в съда, а на звено за планиране на мисии към съвместното командване на специалните операции, което раздаваше правосъдие с пистолет „Кобра“ в ръка.

Смъртоносни тайни операции , помисли си Джеръми. Светът беше станал съвсем неразбираем за него. Свят на двусмислени твърдения и непрестанни клопки за истината, където бе най-трудно да прецениш своето собствено място.

— Дами и господа, капитанът дава знак за поставяне на коланите — обади се звънък женски глас. — Това означава, че вече се приближаваме към района на Вашингтон. Наредбите изискват пътниците да останат по местата си в следващите трийсет минути от полета, така че моля ви не ставайте, иначе ще бъдем принудени да насочим самолета към някое друго летище.

Джеръми провери колана си. Една от стюардесите мина край него и прибра недокоснатата храна.