Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Пътникът махна шала от лицето си и започна да пляска с ръце и да потропва с крака, за да се посгрее малко.

— Ще трябва да манете камиончето — рече портиерът. — Мен не ме интересува, но гос’жа Ембри от №1411 винаги наглежда тия места за инвалиди. Ще се обади на полицията и ще ви скъсат гъза.

— Не се коси — усмихна се шофьорът и кимна. — Фирма плаща квитанция.

— Както кажеш… — сви рамене портиерът. Всички чистачи си приличаха. Никога не се интересуваха какво им говореше, дори и да знаеха английски, което не се срещаше толкова често. В повечето случай бяха китайци, мексиканци или пуерториканци, бъбрещи на своите непонятни езици.

Или руснаци — много руснаци имаше напоследък. Срамно беше да се гледа докъде ги бе докарало братството и равенството.

След тази размяна на реплики двамата професионални чистачи забутаха количката към асансьорите и влязоха в най-отдалечения. Шофьорът натисна дванайсети етаж и изчака докато асансьорът се задвижи нагоре.

— Какво ще кажеш, ако започна от №2110 — каза пътникът, когато вратите се разтвориха.

— Аз започва дванайсети етаж — съгласи се индонезиецът и вдигна мобилния „Некстел“, който фирмата „Мери Мейдс“ даваше на всичките си работници по почистването. — Звъниш как си готов. Аз качва.

— Аха — съгласи се пътникът.

Индонезиецът избута количката си от асансьора и изчезна надолу по коридора, търсейки тоалетните, определени за чистене.

След като вратата се затвори, белият мъж се качи осем етажа по-нагоре, излезе от асансьора и се насочи към служебния вход. Вратата не беше заключена и той изтича по няколкото стъпала до друга врата, водеща към големия, покрит със сняг покрив.

След минути вече бе до подветрения северозападен ъгъл на покрива. Наведе се през високия до кръста парапет.

От север нарастваше неприятен, оглушителен тътен. Мъжът вдигна глава и погледна към Вашингтон, който лежеше някъде там, забулен от вече отслабващата буря. След секунди го видя. От север, сякаш право към него, се приближаваха две огромни челни светлини, а после се появи и характерният нос на един „Боинг 747-400“.

Полет №176 на „Ер Франс“ от летище „Шарл дьо Гол“ като че ли висеше във въздуха, макар и да се приближаваше с около триста и петдесет километра в час. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне от небето заедно със снега.

Човекът от „Мери Мейдс“ остана безизразен, докато самолетът изръмжаваше покрай източното крило на високата сграда. Проследи с поглед изчезващите червени и зелени навигационни светлини, а после се наведе и отвори ципа на куфара си.

Извади три тежки стоманени части на пушка: затвор, задвижван от барутните газове; сгъваем приклад, покрит с черна пластмаса, и масивно дуло с оптически мерник. Дори и за опитен стрелец 50-калибровият снайпер „Барет“ беше нещо внушително. С максимална ефективна дистанция на поразяване 1800 метра и пълнител от десет патрона с размера на малки шишарки, това полуавтоматично оръжие беше единственото преносимо устройство, способно да пробие челното остъкление на един въздушен лайнер „747“. Беше снабдено с приличен оптически прицел и можеше да причини големи бели.

„Сега единственото, което трябва да направя, е да не замръзна до смърт“ — помисли си мъжът. После погледна колко е часът и зае позиция. Снегът се стелеше тихо, покривайки покрива и снайпериста с анонимна бяла покривка.

— Засякохте ли времето? — попита президентът. Той бързо крачеше по един коридор, който като че ли потръпваше под тежестта на присъствието му.

— Да, компютърният часовник засече осем минути — отвърна Андреа Чейз.

Тя едновременно вървеше и четеше, като отчаяно се опитваше да не изостава от бързо крачещия президент и от прочитането на „Синята, папка“ — сводката за пристигащите новини по кабеларките и по другите телевизионни канали, която се подготвяше два пъти дневно. Предстоеше й да се запознае и с друга папка, съдържаща сбити анализи и данни от ЦРУ и от ежедневното заседание при президента, както и със служебната сводка от Държавния департамент и изрезките от пресцентъра на Белия дом.

— Речта е изчерпателна, но кратка. Твърда, но и състрадателна — каза Чейз. — Точно това искаме да внушим на американската общественост в момента.

Чейз бе бивш генерален директор на застрахователна компания от Ню Хейвън и до този момент не й се бе налагало да се справя с нищо по-напрегнато от урагани и градушки, но това не й пречеше да се изправи лице в лице с предизвикателството. Като човек, занимавал се предимно с цифри, тя се чувстваше достатъчно уверена да премине от преброяването на застрахователните искания към преброяването на трупове.