Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Кой може да е това? — попита Сирад. — Фирма?

— Едва ли — рече Дитер. — Обикновените хакери се прицелват в познати мрежи. Проникване на такова съвършено равнище изисква оборудване и научен потенциал, с които разполагат само правителствата.

— И при това само някои от тях — съгласи се Рави. — Нашето правителство разполага с такава техника, както и, разбира се, Англия, Китай и Индия.

Сирад кимна. Знаеше, че разузнавателните агенции на САЩ споделят технологическите новости с британците, Индия бе написала повечето от световните компютърни софтуери, а Китай ги беше откраднал.

— Ние, разбира се, очаквахме да се опитват да пробият защитата ни — рече Мичъл, — но не и нещо подобно — толкова широкообхватно, добре замаскирано и усъвършенствано.

За миг в залата настъпи затишие, преди да се намеси още един от присъстващите — Хамид, който вдигна ръка като първокласник. Като главен финансов анализатор на компанията, той по-добре от всеки друг знаеше каква би могла да е загубата, ако се осъществеше пробив в кодиращата система „Куантис“.

— Има нещо, което не сте забелязали — обади се той. — Довчера „Бордърс Атлантик“ държеше близо шейсет и седем процента от световния пазар на клетъчни телефони. Дори слухове за някакво проникване биха провалили пазарното ни предимство и биха ни стрували милиарди. Трябва да пазим в изключително строга тайна всичките си разследвания.

Сирад изглеждаше обезпокоена, но не от лошия поглед на бившия си любовник. Първо терористичните атаки в „Мол ъф Америка“, „Дисниленд“ и Атланта, а сега и кибератака срещу най-усъвършенстваната американска търговска кодираща технология. И то след като цели три години след трагедията от 11 септември нямаше никакви вътрешни инциденти. Какво ставаше всъщност?

— Трябва да открием хората, които се опитват да проникнат в системата, и то незабавно — каза Мичъл. Гласът му звучеше твърдо, но нито обвинително, нито панически. — Сирад, това е твоя програма, но трябва да съгласуваш отблизо нещата с хората от седемнайсети етаж.

Сирад кимна. Всички операции по сигурността минаваха през това, което в „Бордърс Атлантик“ наричаха „Заешката дупка“. Кадрите на Дитер Планк — учени, математици и бивши специалисти от Сикрет Сървис съперничеха на повечето правителства по отношение на средства и съвършена апаратура. Това, че Планк щеше да бъде нещо като меча на възмездието, щеше да усложни нещата за Сирад, но все пак тя бе в състояние да се справи. Той й правеше впечатление на напрегнат, недодялан мъж. Пълна досада.

— Разбира се, сър — съгласи се Сирад. Тя долови заплашителната усмивка на Дитер и я запомни.

— Искам веднага да ми съобщите, ако разберете нещо ново. — Мичъл се надигна да става. Траск вече се бе отправил към вратата, което подсили усещането на Сирад, че шефът на персонала може да чете мислите на своя началник.

— Искам да науча незабавно, ако се получат някакви необикновени въпроси от нашите задокеански клиенти. Използвайте всички необходими средства, за да приключите с това. Разбирате ли? Всички необходими средства!

С тези думи Джордън Мичъл напусна залата.

— Елате при мен в офиса ми след двайсет минути — каза Дитер, който също се готвеше да излезе. Рави, системният специалист, събра купчината си документи и ги натъпка в напукана пластмасова папка.

Сирад кимна, пренебрегвайки началническия му тон. Това беше сутрин, пълна с новини, почти всичките лоши. Поне снежната буря я беше разведрила.

Сто и трийсет…

Джеръми наблюдаваше мислено втория индонезиец, който беше започнал да крещи, но страхът и качулката правеха думите му неразбираеми. Този пленник дори успя да избяга по-надалеч от другите преди него, но скоро на гърба му се появиха две червени дупки. Първият индонезиец се опита да се изскубне още веднъж, но го сполетя същата съдба, щом редник Джейн изкрещя някакви заповеди към Французина и хората му.

Използвайки объркването, Кейлъб се изви бясно, отхвърли платнената торба от главата си и скочи на крака. Един „тюлен“ се доближи, за да го спре, но бледият пленник го срита с добре овладян удар и го повали. После бързо приклекна, грабна изтърваната пушка с все още вързани отзад ръце и стреля напосоки.

Джеръми отначало зяпна, неспособен да повярва на очите си. Албиносът сякаш бе упражнявал това движение хиляди пъти. Явно не беше аматьор.

Останалите от нападателния екип се хвърлиха да търсят укритие, а в това време Кейлъб стреляше срещу тях и тичаше към джунглата. Джеръми се опита да го хване в мерника си, но американецът вече беше изчезнал сред зеленината.