Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Мъжете седяха в помещението, известно в компанията като „Бойната зала“ — светая светих, която беше украсена с ламперия от светъл орех, с осветителни тела от „Тифани“ и бе изпълнена с прокиснал мирис на страх. От пода до тавана имаше стъклени шкафове, в които бяха изложени стотици оръжия — пушки „Хенри“ за лов на биволи, карабини „Уинчестър“, прототипи на „Ремингтън“, белгийски „Браунинг“, изработени от дамаска стомана оръжия „Паркър“, старомодни кремъклии пушкала от Кентъки, известните модели на „Колт — Пийсмейкър“, блестящи от никел или синкава оксидирана стомана. Тази изключителна колекция от редки експонати, датиращи периоди на война и грабителство, предлагаше заплашително потвърждение за могъществото на Мичъл. И когато той канеше служителите си тук на заседание, очакваше от тях пълно подчинение. И ако, според някои, тези оръжия намекваха за „непредвидени“ последствия при неточно поведение, то нека си мислеха, че може да е така.

— Надявам се, че не съм ви забавила. Тичах в парка — каза Сирад, влизайки забързана в залата. Беше с разтворено светложълто яке, бяло поло, добре очертаващо формите й, и прилепнали панталони. Разтопеният сняг капеше от дрехите й, образувайки локвички по огромния килим „Ушак“ под краката й.

— Вън има вихрушка — напомни й Траск, като всячески се стараеше да не я зяпа съвсем открито.

— Знам — отвърна тя. — Много е красиво, нали?

Сирад избърса лицето си с една хавлиена кърпа, докато Мичъл внимателно поставяше красивата трицевка в калъф от кадифе. Единственият звук в залата идваше от парните радиатори, който свистяха упорито срещу хапещия въздух отвън.

— Казаха ли ти защо те викаме? — попита Мичъл. Както винаги, той бе облечен в ръчно ушит костюм и изглеждаше много елегантен.

— Нещо относно проникване в системата „Куантис“ — каза Сирад и кимна на събраните около масата служители на „Бордърс Атлантик“. Те бяха свикани на това необичайно заседание поради твърде обезпокоителната новина.

— Има вероятност вашите алгоритми да са разкрити — каза й Мичъл. — Някой е открил съществуването на врата клопка.

— Невъзможно — възрази Сирад. — „Куантис“ е високо защитена система, непозволяваща проникване. Сигурни сме в това.

Тя мина през залата, дръпна един стол и седна. При други обстоятелства лекото й облекло и привлекателната й физика може би щяха да й спечелят някакво предимство, но в директорската зала красотата й всъщност работеше срещу нея. В „Бордърс Атлантик“ се ценяха умът и съобразителността. Стоейки тук с прилепналото влажно поло от ликра, тя се чувстваше разголена по странен и неудобен начин.

— Сигурни сме, че системата е непробиваема за всяко познато на нас проникване — съгласи се Мичъл. — Но всичко е относително. Някой очевидно мисли, че усилието си струва.

— Какво открихте? — попита Сирад. Тя се загърна с хавлиената кърпа, за да прикрие видимо набъбналите си от студа зърна. — Някой се опитва да презапише поток данни или се е насочил към самите кодиращи пароли?

— Нито едното, нито другото — гласеше отговорът. Сирад се обърна към Дитер Планк, шефът на сигурността на „Бордърс Атлантик“. Набитият, червендалест германец седеше срещу нея и бърчеше нос зад овалните си очила без рамки.

— Още не са се разкрили напълно — намеси се друг мъж. Сирад познаваше математика, но знаеше само първото му име: Рави. — Един от контрольорите на системата е открил съмнителна следа около четири часа тази сутрин.

— Следа ли? — сви рамене Сирад. — Контрольорите на системата откриват опити за проникване по всяко време и отвсякъде — от хакерите хлапетии до европейските конкуренти на компанията. Всички опити са безуспешни. Какво ви кара да мислите, че някой от тях наистина може да проникне в системата?

— Опитват се да преминат под комуникационната база на нашата защитна преграда — каза Рави. Тихо говорещият индус носеше небесносиньо сако и евтина памучна риза, закопчана до горе. Без връзка. — Тази „следа“ предполага много усъвършенствана софтуерна програма, предназначена да наподобява нашите контролни влизания. Това не е работа на случайни хакери.

Сирад прекара хавлиената кърпа по лицето си.

— За да преминат през преградите, трябва да знаят нашите кодиращи системи — каза тя. — Това означава, че е възможно да знаят и че можем да копираме потоци данни на клиентите.

— Така е — каза Мичъл. Той отключи затвора на пушката „Дримъл“ и погледна през пирамидално монтираните дула. — Но за нещастие има и друго. Още не си чула най-лошото.