Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

По дяволите , упрекна се снайперистът. Тази операция беше планирана седмици наред с участието на толкова много агенции. Никоя от тях не би искала да докладва, че е избягал пленник, и то американец.

Сто четиридесет и три…

Французина и един от „тюлените“ се втурнаха след Кейлъб, а Джейн се върна при Махар. Клекна точно пред него и излая нещо на родния му език. По интонацията Джеръми разбра, че му задава въпрос.

Махар отговори — очевидно не това, което тя желаеше да чуе. Редник Джейн измъкна един полуавтоматичен пистолет изпод блузата си, насочи дулото точно между очите на пленника и го застреля на място. Терористът падна назад и тялото му се изкриви гротескно. От раната изхвърча струя кръв, която бързо намаля и продължи само да капе.

Без да губи време, Джейн се зае със следващата си мрачна задача. Бръкна в широкия джоб на панталона си и извади груби ножици от черна стомана. Докато екипът нападатели още търсеше Кейлъб из джунглата, тя мина покрай всички тела, разтвори пръстите на десните им ръце и хладнокръвно отряза показалците им.

Всички пръсти — отрязани между втората и третата става, отиваха в една хладилна кутия „Циплог“, която Джейн прибра накрая в бездънните джобове на камуфлажната си униформа.

— Изгорете ги! — викна тя и се насочи към колибите.

Мъжете от щурмовата група примъкнаха телата към една от по-големите колиби, нахвърляха ги вътре и извадиха по една граната „Термит“. Бялата светлина избухна и ярко освети започналия отново дъжд.

Цялата база изчезна за секунди. Огненият ад обхвана генераторите, кутиите с бензин и алуминиевата сателитна чиния. Джеръми чу няколко изстрела в джунглата и видя как Французина и съпровождащият го „тюлен“ се връщат с празни ръце. После групата се събра около редник Джейн и…

БРРРЪН… БРРРЪН… БРРРЪН…

Джеръми прекъсна наблюдението си, когато телефонният звън наруши виденията му.

— Ало?

— Без имена — отвърна гласът от другата страна на линията. — Знаеш ли кой се обажда?

Джеръми знаеше. Седеше в края на леглото и дишаше тежко, без да казва нищо повече.

— Веднага се връщай — прозвуча гласът. — Довечера. Портиерката долу има един билет за теб.

„Да се връщам ли?!“ — учуди се Джеръми. Първоначалните инструкции бяха да лети следващата сутрин за Рамщайн, Германия, за да докладва за акцията, и след това да се прехвърли до базата в Багдад.

— Сигурно си гледал новините? — попита гласът.

Джеръми преглътна тежко, опитвайки се да възстанови нормалния си сърдечен ритъм. Грабна дистанционното и намери Би Би Си.

Картини на осакатени, прекършени тела. Бомба. Разрушение. Надписът, който течеше отдолу гласеше „Атланта“.

— Гледай да не изпуснеш самолета! — предупреди го мъжът отсреща. — Искаме те обратно в Щатите колкото се може по-скоро.

Джеръми чу как онзи затвори телефона. Обърна се към телевизионния репортаж за касапницата. Нещо здраво се беше объркало; нещо много по-голямо от това, което бе видял в джунглата. Празнотата в стомаха му подсказваше, че между двете събития има някаква връзка.

Вторник, 15 февруари

00:55 по Гринуич

Национално летище „Рейгън“, Александрия, Вирджиния

Никой не обърна внимание на микробуса за почистване на фирмата „Мери Мейдс“, който се появи в снежната вихрушка и се насочи към високия луксозен жилищен блок на Медисън Роуд №21789. Шофьорът — мургав индонезиец, работещ нелегално със студентска виза, паркира на мястото за инвалиди. Загърна се в якето си и забърза към задната част на буса заедно със спътника си — бял мъж, който се представяше като Ралф.

— Аз вземе колцата — каза шофьорът, показвайки какво искаше да свърши другият мъж. Едва говореше осакатен английски и тежеше малко повече от метлите, които използваше, но всички в „Мери Мейдс“ твърдяха, че може да чисти тоалетни като за световно. — Ти носи торба за рамо.

Пътникът уви голям вълнен шал около лицето си, за да се защити от снега и студа, и нарами торбата.

— Студено е като цица на вещица, нали? — каза Ралф.

Това не беше въпрос — просто си бърбореше. Изчака шофьора да изтегли количката за чистене и го последва към дъното на величественото мраморно фоайе до бюрото на униформения портиер.

— Пиши се тука в списъка, къде, при кого — портиерът посочи една папка с твърди корици, където други посетители бяха оставили неразбираеми драсканици.

Индонезиецът се опита да покаже фирмената си лична карта, но портиерът въобще не му обърна внимание — оглеждаше влизащите само за да прецени колко сняг се е натрупал вън. Оставаха още два часа до края на смяната, пък и не се престараваше особено за мизерната заплата.