Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Добре — кимна Венабъл. — Трябва да ободрим хората, без да сме много драматични. Не бива да прекаляваме с мрачните краски.

— Най-добре ще е да се придържате към текста, г-н президент — предложи Чейз. Дейвид Рей Венабъл беше блестящ оратор, но понякога устата му не беше в състояние да спре потока на мислите му, които се изливаха като истински Ниагарски водопад. — Не се разпростирайте.

— Безгръбначни страхливци — изрева той, репетирайки най-драматичните места от речта. — Ще търсим справедливост докрай… няма да стоим със скръстени ръце… ще ги преследваме навсякъде, където и да се крият… националната решимост… единството на отделните хора… повишената бдителност…

Докато вървеше, президентът непрекъснато упражняваше жестовете си. Беше преподавал ораторско изкуство в началния период на политическата си кариера и смяташе за своя най-силна страна в това отношение изразяването на емоции.

— Ще ми кажете ли как действа устройството за спиране на телетекста, ако реша да направя пауза за по-голям ефект? Понякога тези паузи са доста дълги. Трябва да внимавам, а и не искам да чета като автомат особено когато стигна до частта за единството на отделните хора.

— Ще се занимая лично с това — рече Чейз, като продължаваше да преглежда най-важните данни от разузнавателните доклади и да дава инструкции.

— Матю? — обърна се президентът. — Има ли нещо ново, което трябва да знам?

Матю Хавлок се опитваше да запази равновесие. Понеже беше с около петнайсет сантиметра по-нисък от главнокомандващия, който бе метър и осемдесет и шест, той бе решил да обуе за речта съвсем новите си, леко повдигнати обувки. Но кожените подметки така силно се хлъзгаха по вълнения килим, че Хавлок бе принуден да върви на пети, за да не падне.

— Хм, да, сър — рече Хавлок, като се опитваше да говори по-гърлено и да намали с един-два тона своя тенор, за да придаде значимост на гласа си. — В департамента за вътрешна сигурност очевидно имат добра следа, сочеща към радикална ислямска група, събираща се в някаква джамия в Кълъмбъс. От известно време са под наблюдение и сега ФБР работи по тяхното задържане… тъй като смятат, че може би са свързани с нашите бомбаджии и не искат да изпуснат тази възможност.

— Добре.

Президентът внезапно доби малко по-бодър вид.

— Отбележи с молив „предпазлив оптимизъм“ до пасажа, в който говоря за максималните усилия на разузнавателните агенции и службите за опазване на реда — каза Венабъл. Той не носеше със себе си екземпляр от речта; годините политическа дейност и предизборни кампании бяха изострили почти до съвършенство фотографската му памет.

— Да се уповаваме на нашия справедлив и праведен бог! — кимна той с глава, опитвайки се да намери правилната интонация. Повтори го още веднъж. — Да се уповаваме на нашия справедлив и праведен… къде все пак е Олрид? Трябваше да е тук, за да ме информира, ако стане нещо в последната минута!

Чейз поклати глава. Нарочно бе ограничила непосредственото обкръжение на президента до Хавлок и себе си. Сега, след почти четирийсет часа без сън, Венабъл беше станал много податлив на всевъзможни предложения. Като намаляваше бройката на гласовете в президентското ухо, тя можеше да контролира и различните ситуации. Ако успееше да го накара да си легне веднага след речта, Националният щаб за сигурност щеше да реши редица въпроси около кризата и без неговото присъствие.

— Поддържаме постоянен контакт с него, сър — рече тя. — Както и с Вик. Ако нещо се случи, вие първи ще узнаете.

— Добре — рече Венабъл, — как е цветът на лицето ми?

Той внезапно спря, за да се види в едно огледало с тежка бронзова рамка, което стоеше тук още от времето на президента Тафт.

— Цветът ви е много добър, сър — кимна Чейз. Разбира се, тя лъжеше. Изглеждаше жълтеникав и изтощен, въпреки обилния, „придаващ здрав вид“ грим.

— Добре — смени темата Чейз. — Току-що прегледах последните разузнавателни сводки и на лице е проблем, който не е отразен в речта.

Венабъл си поправяше връзката, докато я слушаше.

— Али Фалал Махар, водачът на „Джамия Исламия“, е бил открит в джунгла някъде в Индонезия. Убит е при опит да бъде арестуван заедно с други двама известни терористи.

— Това е добра новина, нали? — рече Венабъл. — Би трябвало да бъде. Джамия какво?

Чейз написа „Джамия Исламия“ с големи букви в един жълт бележник с твърди корици.

— Ето, написах ви го тук. Към края може да вмъкнете не повече от две-три изречения за това, като потвърждение на факта, че сме по петите им. Разбрахте ли ме?