Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Не сте ли гладен? — попита изящната дребна жена. Беше леко гримирана и косата й бе тъй силно опъната назад, че й оставаше единствено да се усмихва. Върху табелка на Сингапурските авиолинии, окачена над дребната й лява гръд, бе изписано името й: Минг.

Джеръми поклати глава. Не, храната му бе убила апетита. Виновна бе пластмасовата вилица, с която правителството го задължаваше да се храни в самолета.

Лос Анджелис се надсмиваше над неспособността на Вашингтон да работи в лошо време, което бе, разбира се, донякъде нечестно обвинение, защото в Южна Калифорния рядко валеше дори дъжд. Но развлекателната индустрия твърде малко уважаваше гладните за цензура бюрократи от Вашингтон. Столицата беше град на тесногръди политици, а Западният бряг имаше своя програма. В крайна сметка кои срещи имаха по-голям отзвук в света — тези, които се провеждаха в задушните зали на Сената, или тези в Бевърли Хилс, придружени от звъна на чаши с шампанско?

Мъжът с пистолет в ръка обаче не приличаше на повечето калифорнийци. За него Вашингтон бе от особена важност. Беше цел. Макар че се намираше на пет хиляди километра разстояние, той беше неразривно свързан с населението и с непосредственото бъдеще на този град.

— Няма смисъл да вдигаме шум — рече той. До него, с вързани зад гърба ръце, седеше изплашен ислямски духовник, саудитец на име Ашар ал Баяд. От устата на арабина се стичаше слюнка, заради натъпканата там гумена топка. — Тези стени са добре изолирани. Никой няма да те чуе.

Мъжът с пистолета още веднъж провери как е завързан пленникът му — обикновеното конопено въже бе здраво пристегнало китките и глезените му. Не беше така здраво както металните полицейски белезници, които носеше, когато бе на служба, но затова пък щеше да изгори напълно при пожар и нямаше да остави следи от завързването.

— Извинявам се за неуважението, братко — каза мъжът с пистолета. — Но всичко е за доброто на каузата ни. Бог е велик. Ще видиш.

Без да бърза, нападателят отвори една голяма дървена кутия, в която имаше двайсет и пет килограма чешки „Семтекс“ — специални заряди, предназначени за производството на пехотни мини. Нагласи детонатора така, че да е сигурен, че устройството ще се задейства точно според плана. При нормални обстоятелства това количество експлозив можеше да унищожи всичко в диаметър от сто метра, но планът не беше такъв. Бомбата трябваше да „изфучи“ и да експлодира с ниска детонация — така щяха да се получат много пламъци, но слаб гърмеж.

Като провери всичко няколко пъти, мъжът с пистолета взе дългото си червено-бяло куфарче за инструменти, сложи на главата си униформена шапка с надпис „Калифорния Електрик“ и напусна малкия камион със закрита каросерия.

Според служебната бележка, която носеше, той трябваше да поправи един трансформатор на последния етаж на хотел „Радисън“. Слънцето грееше ярко, а откъм планините духаше вятър, който наричаха „Света Ана“. Той издуваше ризата му и пълнеше носа му с прах от пустинята.

— Аллах Акбар — промърмори Ибрахим под носа си.

Той вдигна петнайсеткилограмовото „куфарче за инструменти“, точно когато един „Боинг“ 767, идващ някъде от изток, изръмжа над главата му.

Тежка, но ефикасна , помисли си той за 50-калибровата пушка „Барет“ вътре. Не усещаше тежестта — сега трябваше да отиде до асансьора и после просто да дръпне спусъка.

— Закопчайте коланите си, моля — любезно напомни стюардесата Минг на един пътник от първа класа…

Винаги става така, помисли си Джеръми. Не трябваше ли богатите, успелите и комфортно пътуващите да се държат малко по-добре в своите удобни кресла?

Разбира се, той нямаше как да знае това. Само неочакваната щедрост на симпатична продавачка на билети в Банкок му беше спестила мъчението да пътува близо двайсет хиляди километра в теснотията на т.н. „икономична класа“.

— Здравейте отново. Говори вашият капитан — чу се глас по интеркома. За изненада на Джеръми, гласът звучеше като на човек от Средния запад. Нима самолети на „Сингапур Еър“ бяха с американски екипаж?

— Започваме финалното спускане към района на Вашингтон и трябва предварително да ви предупредя, че там долу се вихри доста силна снежна буря.

През последните петнайсетина минути Джеръми не виждаше нищо друго, освен мрак и мълниеносно прехвърчащи снежинки. Надяваше се съвременните самолети да могат да кацат при всякакви условия и ако стане твърде опасно за кацане, да се насочват към друго летище.