Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Кулата вече ни насочва към пистите, но кацането може да е малко твърдо. Затегнете добре коланите и след пет минути ще бъдете на земята. Благодаря ви, че летяхте със „Сингапур Еър“.

Затегнете коланите?! Джеръми се разсмя тихо. Докато чакаше в хотелската стая в Банкок, изобщо не му бе минало през ума, че най-опасната част от мисията ще бъде полетът към дома.

Три телевизионни мрежи и всички кабелни новинарски канали бяха предвидили време за обръщението на президента. Повечето от тях просто го включиха към безкрайните репортажи, отразяващи терористичните акции. Това все пак си беше осем минутна почивка за изтощените новинарски екипи, които не бяха си поемали дъх, откакто избухна първата бомба.

Вицепрезидентът Бийчъм наблюдаваше речта от кабинета си в Западното крило. Това бе едно относително скучно помещение, с нисък таван и изглед към паметника на Джордж Вашингтон. Въпреки първоначалната решимост да придаде повечко цвят и известна женственост на втория по национално значение служебен кабинет, тя не направи нищо повече от това да подмени завесите.

— Този човек ми изкара акъла — каза вицепрезидентът, облягайки се назад в едно високо кожено кресло, което тежеше колкото мерцедеса й.

— Брайън Уилямс или президентът? — попита Джеймс и затвори книгата, която държеше.

— Не се занасяй — засмя се тя.

Водещият на Ен Би Си седеше зад традиционното бюро в предаването „Нощни новини“ в централната сграда на телевизията; вдясно от него беше Брайън Уилямс, а вляво стояха двама от техните така наречени „експерти по тероризма“.

— Това си е цяло представление, не смяташ ли? — каза Бийчъм. — Точно това желаят те… имам предвид терористите. Не биха били нищо повече от шепа главорези от Третия свят, ако не ги раздувахме в безкрайните денонощни предавания. Такава огромна реклама не би могла да си позволи и най-богатата корпорация в Америка.

— Дами и господа, президентът е готов да… — водещият започна встъплението си, но президентът го прекъсна.

— Мои американски сънародници — започна Венабъл, — говоря ви тази нощ с натежало сърце… но в съзнанието си търся справедливо възмездие.

— Е, добре започва — рече Джеймс, — много го бива.

Бийчъм кимна. Речите бяха най-силната му страна.

— Преди по-малко от двайсет и четири часа гнусни страхливци атакуваха сърцето на страната ни. Убиха невинни жени и деца. Те нагло търсят изгода от тези варварски актове. Демонстрират неправдата, злото, към които някои прибягват в името на религията.

Президентът изглеждаше угрижен, но пълен с решимост. Чейз грешеше за цвета на лицето му. Със свежата руменина по страните му, смръщеното му чело и здраво стегнатия възел на вратовръзката под остро издадената адамова ябълка, Венабъл бе телегеничен като холивудски актьор. Напълно подходящ за най-гледаното време.

— Много е добър, но някак не мога да му повярвам — отбеляза Бийчъм. — Не знам на какво се дължи точно, но ми звучи малко фалшиво.

— А пък аз вярвам единствено в теб и в добрия господ — усмихна се Джеймс полусериозно, полушеговито. — Но това, което те безпокои, няма нищо общо с външния му вид. Косата на нашия приятел е идеално сресана.

Снайперистът от Вашингтон усети самолета още преди да го види — долови приближаващия моторен тътен някъде откъм север. Той нарастваше бързо и изпълваше въздуха около него с нещо като далечно ехо от рев на планински звяр. По гърба му полазиха тръпки. Или просто му беше студено?

— Такава е божията воля — рече той на английски. Ревът се усили; приличаше на гръмотевица, търкаляща се по замръзналата повърхност на Потомак.

Снегът бе покрил всичко наоколо. Не се виждаше и снайперът, поставен на стойка зад парапета на покрива. 50-калибровият „Барет“ твърдо стоеше върху стоманената двунога и стабилно опираше в рамото му.

— Волята божия.

Той намести окото си зад студената гумена обвивка на оптическия мерник.

„Какво ли виждат сега другите стрелци в мерника си?“ — помисли си той. Но след миг огромната носова част на самолета се озова в центъра на окуляра му, точно в центъра на малкото черно кръстче и той забрави за всичко друго на този свят.

Джеръми нямаше нищо за четене, така че седеше и зяпаше през прозореца, докато самолетът се спускаше в зиналата паст на снежната буря.

„Татко си дойде!“ Джеръми вече чуваше възторжените възгласи на децата си и си представяше завръщането вкъщи. Като че ли сънуваше наяве. „Татко си дойде!“