Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Джордън Мичъл рядко пътуваше за срещи, но това беше едно от изключенията. Преди дванайсет ГОДИНИ, точно след падането на Берлинската стена, един любезен мъж се беше свързал с него по време на една конференция и го бе помолил да разменят няколко думи. Не му беше дал визитка и не му се беше представил, но успя да се появи точно в мига, когато Мичъл бе твърде уморен, за да отклони молбата му. Десет минути по-късно двамата разговаряха в апартамента на Мичъл и след седмица станаха партньори.

Хох беше точно такъв, какъвто Мичъл смяташе, че би трябвало да е един истински мъж. Беше пестелив на думи — черта, която Мичъл винаги бе ценял и изисквал от своите собствени служители. Най-интересното обаче беше, че Хох му разказа за новата програма, разработена от ЦРУ, за внедряване на млади оперативни работници в средите на американския бизнес. Тази програма беше продукт на Оперативната дирекция — онази част от Фирмата 15 15 Нарицателно име за ЦРУ. — Б.пр. , която се занимаваше с не дотам чистоплътните задачи. Програмата беше толкова секретна, че Хох я представи на Мичъл с въпрос, който той никога нямаше да забрави.

— Толкова обичам страната си, че съм готов да умра за нея, г-н Мичъл. Но дали и вие я обичате толкова, че да можете да опазите една тайна?

Беше перфектно забиване. Мичъл се почувства задължен да слуша и да чуе това, което тази иначе напълно незабележима личност щеше да му каже. Възприе го като дълг.

Хох започна с това, че представлява държавна агенция, която събира разузнавателни данни за други правителства, агенции и бизнесмени. Интригуващото начало бе убедило Мичъл да даде шанс на непознатия, но това, което наистина го плени, беше онази част от разговора, която се отнасяше до парите.

— Стигнахме до извода, че войната срещу тероризма е само заради пари — беше казал онзи, обяснявайки връзката между разузнаването и бизнеса. — Националната сигурност вече не е въпрос на опазване на Югоизточна Азия или Черна Африка от комунистическите орди. Проблемът е да се защитава най-здравата, най-проспериращата финансова империя в историята на света. Ако искаме да поддържаме свободите, позволяващи на хора като вас да сбъдват мечтите си, ще трябва да възприемем едно съвсем ново отношение по въпроса за националната сигурност. Успехът ни като световна свръхсила трябва да бъде осъзнат от лидери, които разбират стойността на долара.

Нищо друго, изречено от този мъж или от когото и да било, не би завладяло по-трескаво и пълно вниманието на Мичъл. През целия си живот той бе вярвал, че бомбите и танковете не са нищо повече от първобитно извинение за избягване от по-сложните проблеми. Ако Съединените щати искаха да защитят себе си от чужда заплаха, трябваше да се приеме новата реалност: pecunia vincit alia — парите побеждават всичко, казваха древните римляни.

Реалните дефицити, а не военните действия или заплахата от взаимно гарантирано унищожение бяха спечелили Студената война. Роналд Рейгън бе осакатил Съветския съюз, като го бе докарал до банкрут. Войната срещу тероризма щеше да бъде спечелена по същия начин.

Мичъл бе стигнал толкова далеч в тази си убеденост, че бе склонен да включи специална глава по тази тема в новата си книга, засягаща възможността от зловещи опасности при изкупуването на американски фирми от чуждестранни лица. Когато „Даймлер Бенц“ закупи „Крайслер“, той написа, че продаденото е не просто шепа монтажни линии, метални листове и декорации за купето на колата, а едно огромно парче от Америка. Така „Даймлер Бенц“ печелеха достъп до трудови договори, изследователски и развойни тайни, списъци на персонала и на практика до всяка секретна програма, по която някога бе работила фирмата „Крайслер“.

Фирмените настъпления срещу компании като „Форд“, „Вайаком“ и „Дженеръл Електрик“ заплашваха да променят глобалното равновесие на силите много повече, отколкото всички бомби в Иран, Ирак и Северна Корея, взети заедно. Новата сенчеста война се водеше с един нов тип войник — въоръжен с писалка и компютър „Блекбъри“. Оръжията и бомбите бяха само тънка завеса за наивниците, зяпащи кабеларките.

— Здравейте, г-н Хох — каза Мичъл. Бе се съгласил да се срещне със загадъчния си партньор в малко кафене, наречено „Дванайсетте стола“. Всъщност това беше една просторна стая с еспресо бар. В дъното разговаряха две жени. Един мъж с ролкови кънки изскочи от вратата, балансирайки между чаша капучино и два сбръчкани мопса.