Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Тя свали белезниците и ги сложи на бюрото. Джеръми я изчака да се отдръпне.

— Преди 25 години един полковник от армията се запозна с млад, изпълнен с идеали лейтенант, който предлагаше смела и интересна идея. Тази държава е изправена пред заплахата на комунизма, бе казал той, заплаха, която надхвърля ядрените оръжия и конфликтите от Студената война в Третия свят. Америка е изправена пред реалната възможност някой да успее да проникне в правителството по пътя на демократичността, основната философия на тази държава. Какво ще стане, ако някой успее да спечели властта чрез избори? — бе попитал той. — И какво ще стане, ако те…

— Знам историята — прекъсна я Джеръми. — Как, по дяволите, мислиш, че те открих?

— И какво ще стане, ако те успеят да провалят системата отвътре? — Бийчъм отиде до бюрото си и се облегна на него. Като че ли беше потънала в спомените си. — Какво ще стане, ако враговете ни разберат, че най-голямата слабост на демократичното ни общество е прекадената му зависимост от свободата?

— Как е могло всичко да се изкриви така? — попита Джеръми. — Ето това не разбирам. Как е възможно най-добрите и най-умните в армията… как е възможно вие да извършите нещо толкова ужасно?

— Тя не го е извършила — прекъсна ги друг глас, който Джеръми разпозна, без да се обръща.

Беше президентът.

— Радвам се да те видя, Дейвид — каза Бийчъм. Тя се отправи към главнокомандващия и го прегърна. — Сигурно вече си в течение на всичко, което се случи.

— Осведомиха ме — каза той, — но явно някой тук дължи обяснение на господин Уолър.

Джеръми разтърси глава и постепенно започна да си дава сметка колко сложна бе тази игра.

— Вие не сте знаели кои са другите — кимна той, без да изпуска Бийчъм от поглед. Сега всичко се изясняваше. — Вие не сте знаели дали има други, подготвени от Елис. И ако това е бил президентът, вие сте се опитали да го разкриете.

— За мой лош късмет при подобни трагични обстоятелства — каза Венабъл. Той тръгна към бюрото и прегледа някои от нещата на Бийчъм, поставени отгоре. — Но сега разбирате, че нямаше друг начин. Нямаше начин да спрем терористите, без да застрашим това разследване. Можеха да умрат милиони, ако бяхме влезли във война с исляма.

— Кога разбрахте? — попита Джеръми.

Вероятно нямаше право да пита за подобни неща, но пък вече беше стигнал толкова далеч.

— Не и преди Елис да се опита да стреля по „Еър Форс Уан“ — каза Бийчъм. — Тогава разбрахме със сигурност, че аз съм най-високопоставеният кандидат от проект „Меджидо“.

— А защо обявихте президента за мъртъв? — упорстваше Джеръми. — За да се обявите за президент?

— За да сме напълно сигурни — каза Венабъл. — След като разбрах за заговора, реших да не рискувам. Ако някои от другите вербувани от Елис бяха на високи постове в Конгреса, те щяха да се разкрият веднага, след като Елизабет поемеше контрола над правителството.

Джеръми поклати невярващо глава.

— Сега трябва да ни извините, агент Уолър — каза президентът. — Приятно ми е да стоя тук и да си бъбрим, но трябва да възстановяваме държава. Сигурен съм, че ще ни разберете.

Шест месеца по-късно

Харкемп Парк, Стафорд, Вирджиния

— Татко! Татко! Виж ме!

Джеръми погледна срещу слънцето и присви очи, за да открие дъщеря си Мади между многото плуващи. Общественият басейн беше препълнен до край заради това, което синоптиците наричаха „най-горещото лято от двайсет години насам“.

— Гледам те, миличка! — викна в отговор Джеръми.

Неговото малко момиче беше стъпило на пръсти на края на дъската за скачане от един метър височина и искреше като светулка в своя малък блестящо жълт бански костюм.

— Гледай, скачам!

Мади плесна с ръце над главата си, провери още веднъж дали татко й я гледа и скочи във водата по начин, който някой олимпийски съдия би оценил с усмивка от ухо до ухо.

— Страшно беше, прекрасен скок! — викна Джеръми.

— Сега е мой ред, татко! — разбесня се Кристофър.

Радваше се да го види щастлив. Кошмарите бяха доста по-продължителни от зарастването на счупеното му краче.

— Липсва ли ти? — попита Каролайн. Тя стоеше до него на една пейка с Патрик в скута си — малкото момче гледаше безизразно, както често му се случваше след отвличането.

— Какво? — попита той и се обърна към нея, след като бе проследил скоковете във вода.

— Липсва ли ти екипът? Имам предвид в ООЗ?

Какво би могъл да каже? Джеръми се бе съгласил да напусне само за да не си разбие семейството.