Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Сирад се извърна от екрана и погледна към мъжа, който явно бе достатъчно силен, за да завладее света.

— Прочети ми я — каза Мичъл.

— Съобщава се, че проект „Меджидо“ е завършен — каза Сирад, без да поглежда отново към екрана: фразата се бе запечатала в съзнанието й. — Съобщава се също: „Всичко около теб е подсигурено. Бийчъм“.

Никой не каза нищо. Само Мичъл кимна сякаш на себе си и мълчаливо се усмихна с почти болезнено потреперване.

„Еър Форс Уан“ се бе издигнал вече на дванайсет хиляди метра, когато президентът научи, че поради неизяснени технически трудности неговите заповеди за превръщането на някои части от Саудитската пустиня в огромни полета вулканично стъкло бяха останали без последствие. Нито една ракета не се беше отправила „зад хоризонта“, бе му съобщил неговият съветник по националната сигурност и никакви „предполагаеми“ тренировъчни бази на „Ал Кайда“ не бяха разрушени, както беше заповядано.

За щастие президентът бе научил също и че този доклад на ФБР беше подкрепен от данни на разузнавателни източници от ЦРУ, събирани сред най-висшите кръгове на арабските правителства. Бившият полковник от Специалните сили на име Бък Елис беше идентифициран като лидер на малка нелегална група, известна под името „Свещеничество на Финеас“. Следователи на ФБР и ДВС бяха претърсили ранчото му край Кървил, Тексас, и бяха открили там списъци, сочещи 18 бели расисти като отговорни за най-страшната вълна от насилие в американската история.

В рамките на един час президентът се върна в базата „Едрюз“, за да напусне специалния самолет и да се опита да съгради наново изтерзаната нация.

— Има още един проблем — каза му Андреа Чейз, когато хеликоптер „Номер едно“ на морската пехота ги посрещна, готов за следващия етап от пътуването им. — Със затварянето на всички федерални сгради във Вашингтон всички действащи звена на правителството са се преместили в „Място Седем“ в Маунт Уедър.

— Ако трябва да съм честен с теб, не съм сигурен, че в този момент мога да се изправя срещу още един проблем — каза Венабъл. Както при всяка криза, болката от острата загуба даваше път на уникалната човешка надежда за възстановяване.

— Става дума за Елизабет — продължи Чейз, след като закопчаха коланите на седалките си в големия корпус на флотския хеликоптер и усетиха как той се насочва на северозапад. — Има нещо, което трябва да знаете за нея.

Вицепрезидентът на Съединените щати седеше спокойно зад бюрото си, когато врата се отвори и двама агенти от Сикрет Сървис влязоха и въведоха отново Джеръми Уолър в стаята. Часовникът показваше 12:04 Зулу — след по-малко от 10 минути президентският хеликоптер щеше да се спусне на „Място Седем“.

— Знаеш ли, липсват ми прозорците — каза тя, изправяйки се и давайки знак на охраната да напусне. — Те ми напомнят, че отвън има нещо, в което си струва да вярваш.

Джеръми стоеше пред нея с ръце, пристегнати зад гърба му с белезници. Сцената му се струваше някак неестествена, трудна за възприемане дори и след собствените му нечовешки преживявания.

— Прозорци… — промърмори той. Не можа да каже нищо повече.

— Знам какво си мислиш — кимна Бийчъм. Тя бръкна в едно от чекмеджета и взе някакъв предмет, който Джеръми не видя. — Мислиш ме за предател. Мислиш, че съм предала страната си… всичко, за което ти почти жертва живота си.

— Те се опитаха да убият жена ми и децата ми — каза Джеръми. Предател не звучеше достатъчно силно. Тази жена беше масов убиец. Тя олицетворяваше самото зло.

— Обърни се — каза тя.

Бийчъм се изправи и пристъпи към него. Държеше нещо в дясната си ръка, нещо достатъчно малко, за да се скрие в юмрука й.

— Те ще те спрат — каза той и я погледна, като се опитваше да реши какво да направи. — Мичъл ще разбере и ще намери начин…

— Обърни се! — заповяда Бийчъм. Този път тя се приближи достатъчно близо, за да може Джеръми да види бурята в зачервените й очи. Това не беше поглед на политик, а убедеността на истински вярващ — на някой, способен на всичко.

— Няма да го направя — поклати глава Джеръми. — Ако ще ме убиваш, ще трябва да ме гледаш в очите.

Бийчъм избухна в смях. По-скоро нервно хълцане — плод повече на ирония, отколкото на хумор.

— Да те убивам ли? — отговори му тя. — Не възнамерявам да те убивам. Смятам да те освободя.

Тя пристъпи зад него и използва малък ключ, за да махне белезниците му.

— Да, аз съм Джафар ал Таяр — каза тя. — Прав си за това, но не по начина, по който ти го разбираш.