Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Сирад започна да чука скорострелно по клавишите и накрая натисна „Ентър“.

— Изпратено е — каза тя.

Мичъл кимна.

О, колко обичаше да вижда как се осъществява един сложно замислен план.

— Госпожо вицепрезидент! — Нейният първи помощник влетя в кабинета, без да чука. Беше останал без дъх от тичане. — Госпожо вицепрезидент, пристигнаха трагични новини.

Джеръми видя паниката в очите на мъжа. Той беше бюрократ от кариерата — един от онези безгръбначни празни костюми, които се бяха издигнали до съответния пост, като внимателно бяха избягвали взимането на решения. А сега бе изправен срещу много сериозен проблем.

— Опасявам се, че „Еър Форс Уан“ е бил свален… госпожо, президентът е мъртъв.

Никой не каза нито дума. Казаното надхвърляше всички представи. Но след това хората от Сикрет Сървис и морските пехотинци влязоха отново и последствията станаха очевидни.

— Мъртъв? Какво означава това за нас? — попита тя.

— Според нормите на държавния протокол и според конституционните разпоредби, трябва да се закълнете и да заемете поста Президент на Съединените щати. Веднага.

— Президент… — повтори Бийчъм. Гласът й се загуби, без да показва дали скърбеше за неочакваната смърт на един политически съперник, или изпробваше звученето на новата си титла.

— Един от върховните съдии вече пристига — каза оперативният директор от Федералната агенция по сигурността. — Трябва да свикаме временен Конгрес и да установим тук новото седалище на правителството. — Той бе застанал в поза „мирно“. — Предполагам, че това не е повод за поздравления, госпожо, но искам да съм първият, който ви пожелава успех.

Джеръми едва дочуваше срамното бърборене на мъжа. Всичко, което го занимаваше в момента, бяха последните думи на Кейлъб.

Президентът , беше прошепнал албиносът. Президентът е единственият, който ще те спаси.

И тогава, внезапно обхванат от ледената тръпка на прозрението, Джеръми разбра истината, от която за малко не му се подгънаха коленете.

— Благодаря ви… — каза Бийчъм със силен, уверен глас. Беше чакала толкова години този момент, че й се стори почти като бълнуване. — Искам да се обадя на Първата дама и се постарайте тази информация да не излиза извън тази стая. Разбрано? После искам да ме свържете с командния пункт в Рейвън Рок и да свикате Конгреса. Направете всичко, каквото е нужно, за да съберем правителството тук.

— Да, госпожо — каза служителят от Федералната агенция. Служебните протоколи предвиждаха всяка брънка по веригата на предаването на властта, но не го бяха подготвили за ден като този. Той се обърна и излезе залитайки от стаята.

— Джафар ал Таяр — каза Джеръми, забравил за охраната на президента. Думите прозвучаха грубо и мръснишки в застоялия въздух на подземния бункер, осветяван от флуоресцентните лампи. — Господи! Това сте вие.

Бийчъм се обърна и го погледна с почти свръхестествена убеденост. После махна с ръка към охранителите и каза:

— Този мъж няма нищо, с което да помогне на разследването. Отведете го от кабинета ми, преди да е изпоцапал килима.

— Има ли някакъв резултат? — попита Мичъл.

Атмосферата в залата около него издаваше несигурността на околните, но годините, прокарали граница между финансовите амбиции и патриотичния дълг, го бяха отучили от всякаква проява на слабост. Това беше неговото шоу, и всички в стаята го знаеха.

— Все още не — каза Сирад, четейки информацията от Агенцията по комуникациите на Белия дом на монитора си. Клавиатурата под ръцете й позволяваше директна връзка между най-висшите правителствени служби и най-секретните им военни бази. Фактът, че има достъп до информационните канали на АКБД, караше ръцете й да треперят.

— Вече трябва да е направила първия си ход — каза Мичъл. — Сигурни ли сте, че…

— Почакайте, ето — прекъсна го Сирад. — Някой от „Място Седем“ току-що мобилизира всички американски сили в Европа. Не мога да разпозная някои от абревиатурите, но изглежда, че поставя всички военни части на САЩ в бойна готовност.

Сирад посочи към екрана, опитвайки се да намери мястото по течащия надолу текст.

— Има още нещо… изглежда, „Интрепид“ е бил оттеглен обратно в Индийския океан — тя спря. — Ето още едно съобщение: ПОТУС. Адресирано е до…

— До мен — обяви Мичъл.

— Да — беше всичко, което Сирад можа да каже. Проумяла едва сега блестящия заговор на Мичъл, тя потръпна от силата му и осъзна как я беше омотал с програмата „Куантис“, с предполагаемото проникване и с връзките на Белия дом; как си беше играл с нея, набутвайки я все по-надълбоко в механизма на кодирането, докато Хамър фенът, „Не мога да топя“ и другите й бяха съдействали да пиратства из личния информационен поток на президента.